Един орел кацнал на едно дърво. Почивал си на него и нищо не правел. Видяло го едно зайче и го попитало:

– Мога ли да седя като теб и нищо да не правя?

– Разбира се, защо не! – отговорил орела.

Зайчето седнало под дървото да си почива.

Изведнъж се появила лисицата. Тя грабнала зайчето и го изяла.

Поука: За да седиш и нищо да не правиш, трябва да застанеш по на високо.

Слонът и жирафът били приятели. Рано сутрин слона  тръбейки будел жирафа и след това отивали заедно да игрят футбол на игрището. Обядвали и отново се събирали, след което отивали на реката да се изкъпят. Нямало ден, в който да не били заедно и да си играели. Те скачали и дружели, докато един ден се случило непоправимото.

Слагайки го да спи майката на слончето му казала:

– Ти си най-доброто, най-умното и най-красивото слонче.

– Дори и от моят приятел жирафа? – попитало слончето.

– Разбира се, – отговорила майката.

И слончето повярвало на майка си.

На следващата сутрин слончето не затръбило, за да събуди жирафчето. Защо да го буди щом слончето е най-доброто?

Така жирафчето не излязло да се разхожда по улицата, защото мислело, че е още рано и слончето не се е събудило.  Слончето обиколило наоколо и се прибрало.

Така този ден двамата приятели не се срещнали. Това се случило и на другия ден. Когато слончето не го събудило и на третия ден, жирафчето взело от сладките, които приготвила майка му и отишло да види приятеля си. „Може да му е лошо или да се е разболял.  – помислило си жирафчето. – Но тези сладки действат по-добре и от лекарство.“

Слончето го нямало у тях, било излязло. Майка му мислела, че е с жирафчето.

Жирафчето било смаяно. То обиколило всички места, където преди обичали да играят, но слончето го нямало никъде. Жирафчето изяло сладките и се прибрало.

Жирафът се обидил на слона, а слончето толкова много се възгордяло, че изобщо не искало да разговаря с приятеля си.

От тогава те престанали да разговарят.

Веднъж крал Артур бил пленен от друг цар и се оказал в затвора. Цярят обещал да го пусне, ако отговори на един много сложен въпрос. За да отговори на него на крал Артур му  била дадена цяла година. Ако през това време не успеел да отговори на въпроса щял да бъде обезглавен. Въпросът бил: „Какво искат всъщност жените?“

Крал Артур изпратил своите пратеници да разпитата женската половина на царството му, но никой разумно не можел да отговори на този въпрос. Накрая му съобщили, че една стара вещица знае отговора, но цената й била много висока. Кралят изпратил при нея посланик, за да разбере, какво точно желае. Оказало се, че тя иска да се омъжи за най-добрият му рицар Гаваин.

Магьосницата при това била страшна, стара и противна. Артур казал:

– Не искам моят най-добър приятел да бъде нещастен. По-добре да умра.

Гаваин проявил благородство и заявил:

– Животът на крал Артур е важен за цялото кралство. Радвам се, заради благото на държавата да се оженя за тази противна магьосница.

След това Артур получил отговор на въпроса си. Тя казала:

– Повече от всичко на света жената иска да се разпорежда със своя собствен живот.

Този отговор удовлетворил царя и Артур бил освободен. Всички били радостни и настъпило времето за сватбата. Рицарят Гаваин бил истински джентълмент. Магьосницата се държала отвратително на масата, взимала храната с ръка и високо ругаела. Когато настъпила сватбената нощ, Гаваин укрепил сърцето си, влязъл в спалнята и не могъл да повярва на очите си. Пред него на леглото лежала най-красивата жена на света. Той удивен попитал:

– Какво се е случило?

Тя казала:

– Заради проявеното търпение и добро отношение към мен, реших половината от времето да бъда млада красавица. Ти сам можеш да избереш каква искаш да бъда през нощта и  през деня.

Гаваин се замислил. Той не могъл да избере, за това оставил на нея да реши. Когато магьосницата чула отговора на мъжа си казала:

– Аз винаги ще бъда красива, защото разбрах, че ме уважаваш и ми даваш възможност да се разпореждам със собствения си живот.

Отново сме с Червената шапчица.

Майката приготвя кошничката и преди да я даде, дава напътствия на дъщеря си:

– Внимателно слушай какво ще ти кажа. Когато отидеш при баба си тя ще започне да ти се оплаква, че зимата скоро ще дойде, че водопровода пак тече, че покрива е пропаднал и се е образувала дупка, че не стигат парите за нищо и въобще какво знаеш ти за този живот.

Но ти не я слушай и твърдо стой на своето, за зелето по 5, а за месото по 8!

Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!