Една врана като гледала как гъските се готвят да отлетят на юг, решила да замине с тях. Водача на ятото, когато разбрал желанието на враната, строго я погледнал и й казал:

– Ти не си прелетна птица, как ще летиш с нас?

Враната самонадеяно отговорила:

– Аз съм силна и ще успея!

– Както искаш, – казал водачът, – ще полетим и ще видим.

На сутринта ятото тръгнало, а с него и нашата героиня. Когато се спрели да нощуват, познайте кого нямало сред ятото? Да, вие сте абсолютно прави!….

Накрая, когато слънцето почти прибрало лъчите си, между почиващите птици се приземила уморена, гладна и разрошена врана.

Водачът дошъл при нея и казал:

– Врано, помисли си добре! Ние ще летим през морето. Три дена няма да спираме никъде за почивка. Няма да успееш!

– Глупости! Аз съм силна! Всичко мога! Ще успея!

На сутринта ятото отново продължило пътя си.

Три дена след като гъските прелетели морето, на хоризонта се появила черна точка. Да, това била враната. Изглеждала зле, едва дишала. Не била в състояние да каже нещо.

Гъските се събрали край нея, а водачът казал:

– Да, врано, ти наистина си силна! Ти успя!

– Оставете! Силна съм, но каква голяма глупачка съм!?

Веднъж свинята и кокошката видели по пътя да върви един изморен пътник.
Кокошката казала на свинята:
– Виж колко е изтощен! Да го нахраним ли с яйца и шунка?
Свинята казала:
– Да, но за теб това ще е дарение, а за мен жертвоприношение.

Маймуната и ракът излезли малко да се поразходят. Маймуната намерила на пътя костилка от праскова, а ракът оризова питка. Маймуната много искала да изяде питката, за това започнала да увещава рака да си разменят намерените неща. След дълги уговорки ракът дал оризовата питка на маймуната и взел костилката.

Маймуната грабнала питката и веднага я погълнала. А ракът запазил костилката, занесъл я у дома си, а през пролетта я посадил в земята.

От нея израснало дръвче. Растяло, растяло и накрая дало плодове сочни и сладки. Ракът много искал да си похапне праскови, но как да наведе клоните? За това повикал маймуната на помощ.

Дошла маймуната, качила се на дървото и от сочните плодове не могла да се откъсне, а за рака съвсем забравила.

Ракът чакал дълго по-дървото маймуната да му хвърли някоя праскова. А тя през това време се наяла, погледнала надолу и чак тогава си спомнила за рака. Засмяла се и му хвърлила една зелена, неузряла праскова.

Ракът се обидил и решил да научи маймуната как точно трябва да се отнася с него. Той извикал на помощ своите приятели хоросана, пчелата и кестена.. Мислили, мислили и накрая решили как да накажат маймуната.

Вечерта ракът повикал маймуната у дома си. Дошла тя и се разположила важно край огнището. Кестенът незабелязано се прокраднал и бързо се шмугнал в огъня. Лежи си и се препича.

Тъкмо маймуната се почесала и кестена изскочил от огъня върху краката й. Тя закрещяла и скочила. Изведнъж я нападнала пчела и започнала безпощадно да я жили.

Маймуната хукнала да бяга от къщата на рака, но се спънала в хоросана и се проснала по средата на стаята. Разбрала маймуната, че ракът я наказва за това, че го е обидила. Извинила му се пред приятелите му.

Ракът й простил. А маймуната добре запомнила този урок и след това никога повече не се държала лошо с него.

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!