Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.

Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.