Старостта е много коварна. След като дочака своя час, издевателства над външния вид. Когато бях малка, мислех, че бабите и дядовците са наведени, поради тежестта на мъдростта. По-късно споделих мислите си с майка и й казвах:
– Погледни не са ли като слънчогледите, натежали от семките в питата?
Сега ми се струва, че в това има частица истина.
Навярно лошата осанка, белите коси, жълтите нокти и кожа са обработени от времето.
Но това е цената на мъдростта… Много повече знаеш, но вече не можеш….

Един син попитал баща си:
– Ще вземеш ли участие с мен в маратона?
Бащата въпреки, че имал проблеми със сърцето казал:
– Да.
И те преминали целия маратон заедно. По-късно често участвали и в други маратони. Бащата винаги отговарял с „Да“ на сина си, когато той го молел да преминат трасето заедно.
Веднъж синът попитал баща си:
– Татко, можем ли да вземем участие в Ironman?
Бащата отговорил:
– Да, – както винаги.
За тези, които не знаят, Ironman?, което на английски означава „железен човек“, е най-трудният триатлон в света. Трасето се дели на три части. Първо трябва да се пробягат 41 километра по крайбрежието. След това трябва да се преплуват 3,86 километра през океана и накрая да се изминат 180, 2 километра на велосипед. Баща и син завършили това състезание заедно.
В телевизионно интервю Дик Хойт разказал:
– Когато Рик беше в утробата на майка си, пъпната връв била увита около врата му. Тя прекъснала достъпа на въздух до мозъка му. И когато Рик се роди  лекаря, който се грижеше за него ни каза, че той никога няма да ходи, нито да говори. Посъветва ни, да го оставим.
Но бащата не могъл да направи това. Вместо това взел сина си на ръце и го отнесал в къщи. Още от началото към него се отнасяли като към нормално дете.
Веднъж момчето видяло по телевизора маратон и за първи път помолил баща си да участва….
В едно от интервютата нарекли Дик герой, на което той отговорил:
– Аз просто обичам много моето семейство….

Не знам дали са щастливци тези, който са се сблъсквали с българското правосъдие преди, но тези които са попаднали под неговите воденични камъни, едва ли им е било много забавно. Освен пристрастността и явния интерес да се защитават интересите на бюрократите, олигарсите и техните слуги, нашите съдии са се отличавали с езуитски садизъм. Създавало се впечатление, че те взимали не само несправедливо решение, но и изнервяли онези, които нямат надеждни връзки с властта. Един от начините да се прави това, са били безкрайните опити за забавяне на съдебните процеси с помощта на многочислени „съдебни механизми“.

Това е можело да се измени само под силен натиск от страна на обществото, но подобни сили май нещо не са се виждали. Да се реформират тези неща е било болезнено и е изисквало повече време.

Такива „белези“ дълго ще развалят бъдещите български съдилища. Един от тях е изключителната дължина на българските съдебни производства. Дори специалистите от Брюксел смятат тази продължителност за дразнеща. Възможно е това да е по чисто обективни причини. Тъй като българските съдии се страхуват да направят грешки и да загубят работата си, предпочитат да протакат и повторно да проверяват фактите. Но за ищците това е малка утеха.

Българите са се научили даже от това да извличат някаква полза. Те се явяват най-активните граждани на ЕС, когато става дума за правата на човека. Сега срещу българската държава се водят около 600 дела заради задържане на дела. И както показва практиката, всичките взети решения не са в полза на София. Средно ищците получават по 10-15 хиляди евро. Трябва да се отбележи, че решенията на Европейският съд по правата на човека се явяват задължителни за България, така че е трудно да се изчисли колко пари губи българското правителство във всичко това. Освен това, „виновните“ съдии формално не носят отговорност.

В София скоро се прие решение, което до някъде реши тези проблеми. Народното събрание прие закон, даващ право на гражданите, при които съдебните дела са забавени поради административна процедура, да поискат финансова компенсация. Едновременно с това били установени и максималните срокове за съдебни спорове, при превишаването им автоматически се дава право за получаване на компенсация. Това намаление на сроковете за разглеждане е два пъти по-малко, в сравнение със съдебните искове в Брюксел, което допринася за изразходването на значително по-малко сили и време, но не решава всички проблеми свързани със съдопроизводството ни, ма какво да се желае още.

Идеалите са необходимо ръководство за всеки човек, за неговата етническа принадлежност, логическо, естетическо и практическо поведение. Всичко, което се случва в живота е основано на принципа на обмена: топло – студено, даване – получаване…..

Всеки обмен хармонизиран с реалната действителност се отнася към идеала. Ако следваме тази разпоредби, животът ни става смислен и задоволителен. Такива идеали като любов, истина, справедливост, толерантност, са тясно свързани с действителната реалност и ние винаги се нуждаем от тях.

Но ако някой си мисли, че даден идеал има особена стойност към всички проявления на реалността и е приложим в различни ситуации от живота, този човек е създател на идеология. Той не разбира и не допуска в други ситуации, възможността за използване на някой друг идеал. От тук произлиза неговата нетърпимост и потребност да упражнява власт. Той започва да се бори против всички.

Такива политически и религиозни идеологии са били и остават най-страшния бич на нашата планета.

От край време ги знаеха като най-бедния народ. Това не бе тайна и за самите тях. Нищо, че се намираха в най-населения и богат район на Земята. Какво, да протестират ли? Не, такова нещо трудно бихте видели от тях. Изглежда защото не могат да си го позволят.
Въпреки, че са най-бедните, голяма част от стоките и услугите им са по-скъпи, отколкото на комшиите им.
За да оцелеят, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд. Погазени са всякакви трудови норми. Не смеят да се оплачат, да потърсят правата си. Синдикатите им, ако могат така да се нарекат, не се знае какви интереси защитават, може би техните лични…
Ще попитате: „Как може при такъв стандарт на живот, с тези условия на труд и при това грубо отношение, те да си стоят тихо и безропотно да приемат всичко“?
Разберете, те са бедни, толкова бедни, че ако един ден не са били на работа, ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Ако нямат работа не могат да си платят сметките, да си купят храна, за лекарства и дрехи да не говорим.
Бедността им ги принуждава да ходят болни на работа. Те по-скоро биха умрели на работата си отколкото да си вземат почивка.
Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда. Живеят ден за ден в постоянен страх и стрес, да не изгубят работата си, надницата си и да не се разболеят.
Предприятията им произвеждат инвалиди. Работниците им са използвани, изстискани и изхвърлени на улицата, без защита и надежда.
Най-инвестирана е полицията. И забележете, тя не се бори срещу престъпността. защото е корумпирана и подкрепя такава власт. Така всеки опит, дори и малък, за протест и търсене на отговорност, бива смазан и потушен.
Каква идилия. Толкова тих и спокоен народ, примирен със всичко, без желание  да се защитава.