Хората обичат да живеят хубаво и обикновено са податливи на нервни разтройства. Те имат добър вкус и се радват на висок жизнен стандарт, някои от тях са добре образовани, над средното равнище, що се отнася до способности и интелигентност.
Всеки харчи. Никой не пести. Нервните разстройства се проследяват много по-трудно от самоубийствата, защото по-трудно се разпознават, но и по-лесно се прикриват. Самоубийството е последното нещо, което прави човек. Но кой може да каже със сигурност кога нервите на някого започват да не издържат?  Нервните разстройства наистина се появяват редовно във всички възрасти и занятия, сред всякакви хора: слаби и дебели, високи и ниски, добри и лоши.
Доста от хората са разведени. Повечето пият и отделят за обяд много време. Много мъже флиртуват. Всички жени откликват, освен няколко, които са много религиозни, скучни или твърде млади, сега навлизат в живота и не могат още да разберат как стоят нещата.

Повечето от нас харесват работата си, въпреки че се страхуват, дали ще успеят. Мечтаят да напуснем, за да работим на друго по-добро място. Печелят пари и се забавляват. Четат книги и гледат телевизия. И времето някак минава.

Бих казала, че понякога премиаваме през различните фази: човек получава нервно разстройство, отива в глуха линия, подава си оставката или се пенсионира и след това, като че ли умира. Хубавото е, че не мога да посоча за пример някой, който е успял да премине през всички стадии на поражението.

И все пак ня.кои успяват да преодолеят всичките си неуспехи.

На една година човек е като цар, носят го и всички го прегръщат и целуват.
На две или три години той е като прасе, което рови из боклуците.
На десет подскача като козле.
На двадесет е като цвилещ кон, кичи се и си търси съпруга. Ожени ли се прилича на магаре, носи тежки товари.
Стане ли баща, добива смелост на куче, за да осигури прехраната на семейството си.
Когато остарее накрая е приведен като маймуна.

Същият този живот ни е научил , че има два вида хора. В едните Бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, …
Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, изправянето им е все с веселост, със смях и песен.
А другите?
За другите Господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи,  то отбягват и се боят от вторите и в най-разумното.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.