Щайниц имал финансови затруднения и си изкарвал прехраната като играел в кафене „Гамбит“. Веднъж той намерил подходящ партньор, който плащал по фунт за всяка загубена партия.

Щайниц му давал коня си предврително и независимо от това печелел.

Един от приятелите на шампиона го посъветвал:

– Така ще загубиш всичките си клиенти, ако само ги побеждаваш. Понякога е полезно и да загубиш.

На Щайниц този съвет му изглеждал разумен. В една от партиите, умишлено поставил офицера и се признал за победен.

Смесил фигурите и отново започнал да ги нарежда. Но всичко било дотук. Щастливият човек скочил от стола и радостно възкликнал:

– Аз спечелих срещу световния шампион! Мечтата ми се сбъдна!

И с тези думи той изтичал на улицата и повече никога повече не дошъл в кафенето.

Вера Петровна Марецкая се препичала на южния плаж. Тя го правела по странен начин.

На женския плаж, където жените сваляли дори и банските си, известната актриса лежала на диван по рокля, представяйки на слънцето само ръцете, краката и лицето си.

Покрай нея минала жената на поета Дудин и ѝ казала:

– Какво правиш, Верочка? Всички са голи, а вие как …

– Аз, скъпа, – въздъхнала Марецкая, – се препичам за моите зрители. Те ме обичат. Аз ще изляза на сцената и хиляди хора ще ахнат заради моето загоряло лице, ръце и крака …. А кой ще види моето изпечено тяло, с изключение на мъжа ми още пет-шест човека. Струва ли си толкова да се старая?

С кого ли не са сравнявали поета Байрон англичани, французи, италианци, испанци и немци?

С  Русо, Гьоте, Юнг, с алабастрена ваза вътре осветена от сатаната, с Шекспир, Наполеон, Есхил, Софокъл, Еврипид, с Арлекин, Пиеро, с Хенри VIII, с Шение, Микеланджело, Рафаело, с денди, Диоген, с Чайлд Харолд, и т.н.

Раздразнен от това Байрон веднъж възразил:

– Русо е бил велик човек и ако това сравнение е вярно, то би трябвало да се гордея, но аз не обичам да се утешавам с лъжливи мисли.

След паленето на книгите на Зигмунд Фройд в Берлин, подобно деяние станало и във Франкфурт, където няколко години по-рано му връчили наградата на Гьоте.

Когато Фройд узнал за станалото казал:

– До какъв голям прогрес сме стигнали! В Средните векове биха запалили мен самия, а сега  се задоволяват да изгорят само моите книги“.

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.