Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.

Известният английски писател Шеридан в една от своите комедии се изказал с неуважение за английският парламент.
За това в съда бил осъден, да отиде до парламента и да поиска извинение на колене.
Той отишъл в Парламента, паднал на колене и направил това, което се искало от него.
Когато се изправил, извадил кърпичката си, почистил коленете си от праха и казал:
– Колко мръсно е тук ……

През 1855 г. Лондонското филхармонично дружество  поканило Вагнер да даде няколко концерта в столицата.
Веднага щом Вагнер се появил в Лондон срещу него се надигнали нападки. В музикалните кръгове се носел слух, че той снисходително се отнасял към такива безпорни авторитети, като Моцарт, Керубини, Бетовен и ги „измъчва в техните концерти“, колкото си иска.
Лондончани особено били раздразнени от това, че Вагнер дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Дали му да разбере, че според тях това е неприлично и подчертава неуважителното му отношение към Бетовен.
На следващия концерт партитурата лежала на пюпютъра. Успехът на концерта бил изключителен. Ценители на музиката заобиколили Вагнер и развълнувано го поздравявали:
– Нали ви казахме! ….. Така съвсем по друг начин звучи! Истинско Бетовеново звучение! Колко перфектно се получи темпото на скерцото! Как брилянтно въведохте виолите! ….
След тези думи един от музикалните ценители грабнал отворената партитура и …
О, ужас! Това била партитурата на „Севилския бръснар“ плюс приложения за фортепиано, които стояли най-отгоре …

Атинският пълководец Фокион бил беден.
Александър му изпратил сто таланта.
Фокион попитал:
– Защо Александър ми дава тези пари?
Отговорът бил:
– Единствено теб, от всички атински царе, Александър признава за достоен човек.
Фокион казал:
– Тогава нека ми позволи да си остана такъв.

През 1907 г. Артър Конан Дойл научил за „делото Едалджи“, изфабрикувано против млад човек, който бил обвинен в убийство на домашни животни и бил осъден.
Писателят сам станал детектив, за да разбере какво точно се е случило. И чрез редица статии в пресата успял да предизвика преразглеждане на делото.
За повторно разглеждане на дела за първи път бил създаден Апелативен съд, което станало косвено достижение на Конан Дойл.
Скоро след това той взел участие в кампанията по оправдаване на осъдения на доживотен затвор Оскар Слейтър, отново позовавайки на многобройни аргументи във вестникарски публикации, но този път не успял да достигне бърз резултат.
Слейтър бил освободен и помилван 18 години по-късно.