Джон Уесли прекосяваше Атлантика. По това време той четеше в каютата си.

Внезапно усети, че силни ветрове отклоняват кораба от курса.

На предизвикателството той отговори с молитва:

– Всемогъщи и вечни Боже … Ти държиш ветровете в юмруците Си и седиш над водните потоци … заповядай на тези ветрове и на тези вълни да Ти се подчинят. Заведи ни бързо и безопасно до пристанището, където искаме да отидем,

След като се помоли, Уесли взе книгата си и продължи да чете.

На палубата всички видяха успокоени ветрове и корабът продължаваше да плава по курса.

Уесли толкова силно очакваше да бъде чут, че приемаше за даденост, че е чут.

Има случаи, когато субекти се борят с тираничните царе. Но може би няма друг такъв пример за национална борба срещу музикалната тирания, за който ще ви разкажа днес.

Скъпите опери на Вагнер източвали вече бедния бюджет на Бавария. Омразата на населението към музикалния „тиранин“ била наистина неограничена: атеист, неоспорим революционер, освен това непознат прусак, той „наложил“ населението с повишени данъци.

Воюващи партии, чиновници и консерватори, безброй лични врагове на композитора, професори от консерваторията и оперни артисти, които заобикаляли Вагнер, всички се обединили в една свята борба.

В крайна сметка крал Лудвиг се предал и и за да докаже „че доверието и любовта на любимия му народ стои в очите му на първо място“, наредил:

– Вагнер да напусне Бавария в най-кратък срок.

– Сбогом, ваше величество – каза композиторът, напускайки нелюбезната държава. – Зная, че за мен ще тъгува цялата страна. В Бавария повече няма да има Вагнер, който за всичко е виновен!

През 1926 г. в Париж се провел световен конгрес на хората допринесли много в кинематографията. Имало много изказвания. Вдигали се тостове в чест на създателите на кинематографа братя Люмиер.

Вниманието на един от организаторите било привлечено от един бедно облечен човек, който мълчаливо седял в ъгъла.

– Какво правите тук?- попитал организаторът.

Човекът смутено отговорил:

– Виждате ли, името ми е Люмиер.

Известният пианист Йосиф Хофман написал на Рахманинов възторжено писмо, където било написано:

„Скъпи мой премиер! Под „Премиер“ разбирам първи сред пианистите…“

Рахманинов веднага отговорил:

„Скъпи Хофман, има една такава история:

Някога в Париж имало много шивачи. Когато на един от тях му се отдало да отвори шивашко ателие на улица, където нямало нито един шивач, той написал на табелата си: „Най-добрия шивач в Париж“.

Друг шивач отворил своя ателие на същата улица и бил принуден да напише на табелата си: „Най-добрият шивач на света“.

Какво оставало на третия шивач, който дошъл на същата улица?

Той написал скромно:

„Най-добрият шивач на тази улица“.

Вашата скромност ви дава пълното право на тази титла: „Вие сте най-добрият на тази улица“.

Мистислав Ростропович се ангажирал да дирижира Петата симфония на Прокофиев. На репетицията той не можел дълго време да получи необходимата звучност от оркестъра и казал на музикантите:

– Представете си комунална кухня. Има осем маси, осем примуса. Всеки бърбори и никой никого не слуша, получил се голям шум. И изведнъж някой извикал отдолу: „Сьомга дават!“. Тогава всички захвърлили нещата и хукнали към магазина ….

След като се посмели, музикантите отново се върнали към репетицията. И когато засвирили отново, и дошли до нужното място, Ростропович извикал в паузата:

– Сьомга!

И музикантите „се хвърлиха“ към откъса необичайно ефектно.