Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има и много истински приятели. Но обикновенно с тях задръстваш къщата си. Не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място за себе си и за приятелите си?
И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, както похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност нито веднъж не са изпитали истинската любов.
Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се.

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.