Човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има и много истински приятели. Но обикновенно с тях задръстваш къщата си. Не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място за себе си и за приятелите си?
И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, както похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност нито веднъж не са изпитали истинската любов.
Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се.

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.

Че злото съществува на този свят, това никой не може да го отрече. Хората едва ли ще отхвърлят това, те имат очи и уши, освен ако ушите им са по-дълги от тези на цар Мидас. Горкият цар, той предпочел флейтата на Пан пред лирата на Аполон и богът си отмъстил, като поставил на главата му две магарешки уши.  Животното с такива уши, се нарича „паневфимист“ това е човек, който възхвалява всичко, който е доволен от всичко, с други думи оптимист, както казват французите.
Как се е появило злото на този свят, не мога да ви кажа, защото хората не са постигнали съгласие по този въпрос. Древните гърци обвиняват Пандора, задето е отворила ковчежето, от което изскочили всички злини. Манихейците смятат, че бог, не можейки да довърши сам света, потърсил помощта на дявола, комуто дал в отплата правото да използува творението му. Други вярват, че дяволът съблазнил първата жена и че от това идат всичките ни беди. Понякога се питам, преди дяволът да измами Ева кой го е измамил него самия и го е превърнал в мразещ доброто демон, след като е бил преди това ангел, неопетнен и крилат като другите?
Макар че мъдреците не са постигнали съгласие помежду си относно източника на злото, никой обаче не отрича, че то съществува във вселената, поне на нашата планета, където го виждаме да властвува под хиляди образи. Това са войни, разводи, отровни змии, разбойници, подагра, бесилки, данъци, поробители, холера, глупост. Те никога не са липсвали от лицето на земята. Така те напомнят ежедневно на обитателите й, че Ева е изяла забранения плод.
От друга страна обаче, никой не може да отрече, че всеблагият Бог ни е дал в своята всемилост и много неща, макар че всички сме изпаднали в грях, като сме се родили потомци на Ева. Навсякъде срещаме доброто до злото, добродетелта до порока. Така че тези, които отричат съществуването на доброто, са не по-малко смешни от онези, които отричат злото. Оптимистите и песимистите са някакви странни животни, които би трябвало да се затворят в една и съща клетка.
Най-голямата от дарбите, които запазихме след падението или по-скоро придобихме чрез него е онази душевна сила, която наричаме „съвест“ и чрез която различаваме доброто от злото, като обикваме първото и намразваме второто. Съвестта има както слънцето петна и затъмнения. Страстите могат да помрачат за миг блясъка на това небесно светило, но не и да го угасят някога, защото както казва един поет, „човешкия род, взет изцяло, е честен човек“, т.е. обича доброто и мрази злото.