А смехът е и любопитство. Той е свободата на интелекта и не се води по общоприети обичаи. Сам анализира и достига до изводи, колкото и ненормални да изглеждат.
Не става дума за идиотския смях, а за смеха като способност да се издигнеш. От птичи поглед да погледнеш мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби и същността на явленията.
След като си умреш от смях, защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд, от мъка или просто да си умреш. По избор.
Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.

Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Конете живеят по трийсет години. Те нищо не знаят за джина и виното.
Овцата след двайсет години умира. Тя също от вино и бира не разбира.
И телето живее трезво, но след осемнадесет и то си отива.
Почтеното куче живее само петнадесет години, въпреки че коняк и ракия не пие.
Кокошката само вода си пийва, но след десет години и тя с живота се прощава.
Ами котката? На мляко я кара и пак не напредва във възрастта
Не пият животните, но все пак преждевременно хвърлят топа.
А разгулните, грешни, попийващи хора доживяват шейсет, че и повече даже.
А се срещат родени с късмет екземпляри, които изкарват до сто независимо от алкохолните пари!

Той я сграбчи жадно. С дива страст обгърна изящната ѝ шия. От мъжката му власт не можеше да избяга.
Повлече я към едно мазе. Тя се бе изпотила, той също. След това я взе и я разтвори със сила…
Двамата сляха уста с уста. До края изцеди я.
След туй я захвърли в калта, изрита я, разби я!
От времето щастливо, единствено споменът ѝ остана, когато беше тъй желана
Тя беше само една обикновена бутилка светло пиво!

Въпреки всичко този човек се наслаждаваше на живота. А околните, поне той така мислеше, се радваха на съществуването му. Но тази взаимна радост трябваше постоянно да се поддържа „от разстояние“.
Защото той имаше един лош навик или по-точно, ужасна пристрастеност. Абсурдно влечение към откровеността, с която заобикалящият го свят нито бе свикнал, нито мислеше да свиква. И тази нелепа мания да бъде откровен му навличаше множество проблеми. Човекът казваше: „Аз съм добър в професията си“ и хората му лепваха прозвището „самохвалко“.
Рискуваше в ситуации, от които други гледаха да избягат и го наричаха „всесилен“.
Хвалеше се с честно постигнатите си успехи и околните го наказваха за суетата му.
Биваше искрен, като казваше: „Не искам да те виждам“ и събеседникът му надаваше вик, че е агресивен.
Спираше да посещава местата, където не искаше да ходи и го обявяваха за темерут.
Отказваше да лъже и го сочеха с пръст заради жестокостта му.
Отказваше да бъде „като всички“, за да не се обезличи и всички го обвиняваха, че иска да бъде център на внимание.
Той, колкото и странно да звучи, никога не можа да разбере никого!
Какво остава от живота на токова човешко същество? Тогава се питаш: Струваше ли си този живот?