Първият светофар се появява още преди автомобилите да влязат в масова употреба и уличният трафик се състоял предимно от пешеходци, файтони и каруци.

Първият светофар е бил инсталиран на 10 декември 1868 г. в Лондон, в непосредствена близост до сградата на британския парламент.

Негов изобретател е Джон Пик Найт.

Светофарът се управлявал ръчно и имал две семафорни стрелки. Едната била хоризонтална и означавала „стоп“, а наклонената под ъгъл от 45 ° изразявала движение с голямо внимание.

За нещастие по-малко от месец след това се случил инцидент, при който светофарът избухнал и ранил полицаят, който е движел лостовете му.

Вие ги виждате всеки ден, но често им се присмивате, защото смятате съществуването им за пълна безсмислица.

Съветвам ви, по-добре се поинтересувате за истинската причина относно използването им.

За какво са нитовете на дънките?

Това съвсем не са декоративни елементи, които са направени заради металите. Те са един „поздрав“, със специално предназначение, от миналото.

Работата на миньорите и златотърсачите, основните потребители на такива панталони от дънков плат, била толкова тежка и напрегната, че тъканта се късала по шевовете.

Именно нитовете държали здраво шевовете.

Идеята за „невидими“ сандали дошла на знаменития дизайнер още в годините на Втората световна война, когато традиционният материал за обувки бил много скъп.

Веднъж Ферагамо наблюдавал как италианските рибари хвърлят мрежа и му хрумнало: „Защо да не направя горната част на обувката от найлонови прозрачни ремъци“?

Своя модел той предложил след войната, през 1947 г. Даже взел наградата на Нейман Маркус.

Към найлонова горна част на сандала била добавена клинообразна пета. В резултат на това се създавало усещане, че краката на жената сякаш се движат над земята.

Въпреки „икономическия“ замисъл, тези обувки стрували скъпо, а изглеждали излишно лаконични.

Във вестниците тогава написали: „Защо да купувате невидимите обувки за 29.85 долара, след като на същата цена можете да си купите четири тона въглища?“

Новаторството на Ферагамо оценили чак през 1960 г. Оказало се, че присъствието на отсъстващото може да бъде привлекателно.

До 22 септември 1908 г. България е била свободна, но васална държава. Българският княз е бил васал на султана.
След конференцията в Букурещ, на 19 февруари 1886 г. (същата датата, на която се подписа Санстефанския договор през 1878 г.), от българска страна се е подписал Иван Евстратиев Гешов, но мирният договор влиза в сила едва когато го е преподписал пратеник на султан.

България е била самостоятелна, но юридически зависима държава. Титлата на българския владетел е била княз на България и главен управител на Източна Румелия.

В Южна България така наречените Източни железници формално са били собственост на Османската империя, но фактически са ги владеели Австрия-германски банки.

Освен това западните велики сили имали привилегировано положение на българска територия. Например, ако техен поданик извършел убийство на българин, той не може да бъде съден от съд е България.

Великите сили също така определят митническия режим. Следователно е имало икономически и политически предпоставки да се търси обявяване на независимост.

България веднъж била нарушила Берлинския договор с обявяване на Съединението през 1885 г. и правителството на Малинов решило да изчака удобен момент. И той настъпил, когато Австроунгария нарушила Берлинския конгрес като анексирала Босна и Херцеговина.

България като държава загубила от младотурската революция. Защото тя сложила край на реформите в Македония. Младотурското правителство на Кемал паша обявило: „По конституция всички сме османлии, всички сме равни, няма националности, няма религии… Имаме равни права и задължения“.

Въпреки всичко свобода била обявява, българските чети слезли в градовете. Българското правителство вече нямало това влияние в Македония, което е имало преди.

Гешов предложил да се обяви независимостта на 19 юли 1908 г. Правителството не приело, защото се страхувало от възможни международни усложнения.

Оказало се, че обявяването на независимостта било много по-лесно от нейното признаване. То станало чак на 6 април 1909 г. с подписване на протокол в Истанбул.

Йожен Дьолакроа е френски художник и график, водач на романтичното направление в европейската живопис.

„Свободата води народа“ е една от най-популярните му творби.

Дьолакроа е създал картината по мотиви на юлската революция през 1830 г., сложила край на режима на Реставрацията на монархията на Бурбоните.

След многобройни подготвителни скици на художника са му били необходими само три месеца, за да нарисува картината. В писмо до брат си Дьолакроа пише: „Ако не мога да е сражавам за Родината си, то бих искал да пиша за нея“.

В центъра на картината е изобразена жена, представяща Свободата. На главата си тя има фригийска шапка, древен символ на революцията. В дясната си ръка държи флага на републиканска Франция, а в лявата оръжие.

Оголената гръд символизира самоотвержеността на французите в този момент, които с „голи гърди“ вървят срещу врага.

Около Свободата са изобразени работник, буржоа и подрастващ, които символизират Братството и Равенството на френския народ по време на юлската революция.