Повече от 30 години, майстори създава красиви скулптури, вдъхновени от уникалните форми наблюдавани в природата.

Един от най-новите творчески проекти на Jennifer McCurdy е серия от елегантни керамични вази. Те изглежда така сякаш светят отвътре.

Когато Jennifer McCurdy  е в гората или на плажа, тя се наслаждава на всеки детайл навити напукани черупки или семена в цветната пъпка, светещи на слънце. Това емоционално послание скулпторката се опитва да предаде в работата си.

Jennifer McCurdy всеки път, когато създава нещо ново си задава въпроса:

Как точно може да повтори идеалната форма на нещата, създадени в самата природа и до колко може да се направи тънък порцелана, така че да не се спука по време на печенето.

Всяка скулптура е покрита отвътре с листа от 23-каратово злато. Така се създава илюзия, че вътре в съда са скрити пламъци.

Скулпторът самоук Ра Полет вече 25 години  всеки ден работи в пустините скали на Ню Мексико, където е издялал вълшебни дворци.

Той намира пещери от светъл пясък, които лесно се подават на длетото. Издълбава ги и ги разширява, създавайки система от свързани помежду си сводести зали.

Скулпторът покрива стените с изящна резба. Всяка пещера си има свой стил. Ра е направил всичко сам, негов верен помощник е кучето му.

На стените в пещерите, той е изрязал прозорци и слънцето през деня залива залите с ярката си светлина.

Своите тайнствени подземни дворци Ра нарича „девствени светилища“, в които човек остава насаме със себе си.

Докато работи, Ра е направил уютно място за себе си, където има всичко, което му е необходимо за живота.

Неотдавна за легендарният самотен художник е бил сниман филм „Копач на пещери“, който е номиниран с „Оскар“ за най-добър документален филм.

Диваните толкова здраво са навлезли в интериора ни, че те не предизвикват изненада и някакъв по-голям интерес.

Зад тях се крият невероятни истории. Някои от тях имат доста красиви имена, които трябва да запомним.

Много модели са издържали проверката на времето и никога няма да остареят.

Честелфилдският диван се е появил през 18 век. Той има интересна история.

Казват, че четвъртият граф на Честерфилд благодарение, на когото се е появил и дивана, поискал да създаде такава мебел, че мъжете удобно да могат да се разположат на него и костюмите им да не се мачкат.

Диванът станал символ на богатство и разкош. Той и днес не е загубил славата си.

За него е характерна кожа, заоблени подлакътници и височина равна на дължината на гърба на мъжете. Отсъстват възглавници зад гърба и тъфтинг.

Когато става дума за средновековните католически църкви, въображение ни рисува готически кули и характерни сводове. Но има и такива църкви, които след като ги посетите се чувствате не на себе си.

Става въпрос за катедралите и параклиси, украсени с човешки останки.
Църква Вси Светии е украсена с 40 000 човешки кости.

Тя се намира в чешкия град Седлец и се смята за един от най-ярките примери за църква, украсена с кости.

През 1278 игуменът Хенрих донесъл земя от Голгота и я разпръснал по близко намиращите се територии. Когато хората чули за това, пожелали да бъдат погребани в тази земя.

С течение на времето мястото за погребения вече не достигало. Тогава останките започнали да ги трупат в гробница, а на освободеното място заравяли нови.

След 250 години, новите собственици на църква семейството Шварценберг наели местен дърворезбар, който я украсил с човешки кости.

Като цяло, за арките, балюстрадите и полилеите са отишли ​​от 40 000 до 70 000 кости.

Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.

Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.

Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.

Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.

Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.

Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.

Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.

Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.

„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.

Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.

Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.