Той беше малко момче. Панталонките му бяха къси, а ризката малко поизбеляла, но под големият кичур черна коса, надничаха две черни като маслини очи. Изкачи се в гората към любимото си място. То беше закътано сред папрати кладенче. Изведнъж видя пред себе си вълк. Сърцето му заби лудо. Разтрепери се.
Вълкът стоеше. Блесналото слънце се отразяваше в козината му.
Момчето стоеше като каменна статуя и не смееше да помръдне. Вълкът направи няколко крачки към него и спря. Клекна и нададе вой.
Момчето престана да диша. Вълкът беше доста едър. Вдигна муцуна, сякаш показваше пътя след себе си. Момчето имаше чувство, че го кани да тръгне след него.
Във воят детето беше доловило стон и плач, неочаквана покъртителна жалба.
Вълкът се изправи, обърна се леко, изви отново глава и като че ли заплака. Каква мъка само.
Момчето разбра, че наистина животното го кани да тръгне след него. Действаше като човек. Детето помисли, че полудява. Но то не сънуваше, всичко това ставаше наяве.
Вълкът направи още веднъж знак с глава и тръгна към свлачището на скалата. Спря до бърлога затрупана с голям камък, клекна и нададе още по-жален вой. И момчето разбра. Там в дупката е затрупано вълче или вълчета.
Тръгна смело. Реши да помогне, каквото и да стане, защото беше разбрал молбата на вълчицата. Вълкът стояща пред него беше вълчица. Тя бе самотна и застрашена.
Момчето събра всичките си сили и смелост, и повдигна камъкът запушващ дупката. Отвътре изскочиха с луда радост малки вълчета.
Не разбрах, кой повече се радваше, но вълчетата бяха свободни и смешно се навираха в козината на майка си.

Погледнете това животно. Не е ли прекрасно?
Филипински Дългопети е един от най-малките примати в света и за съжаление този вид е на границата на изчезването.
Височината на възрастен Дългопети е около 16 см и тежи около 140-160 грама. Размерът на мъжкия съответства на размера на малка ръката на човека.
Най-запомняща се част от тялото на това прекрасно животно, разбира се, са очите, сред други бозайници то има най-големите очи. Големите мембранни ушите също се отличават от другите части на тялото на примата. Това му помага да ловуват през нощта.
Главата си може да завърти на 180 °. Има къси предни крака и удължени задни, вълнообразна кожа, с копринена текстура. Цветът варира от сивкаво кафяв до тъмно кафяв.
Обитава тропическите гори на някои острови на Филипините. Храни се с дребни гръбначни животни и насекоми. Основното местообитание на нощният ловец е: високата трева, храстите, издънки от бамбук и малки дървета. За това през деня е много трудно да се намери сред гъсталака.
Поради дългите задни крака, те са в състояние да скачат добре и да се преместват от едно място на друго. В плен могат да живеят до 13 години.
Голямо влияние върху изчезването на този вид примати има ловци, които отсичат дървета и ги разклаща за да хванат малките животни. Също така, те са любима плячка и на грабливите птици.
Интересното е, че издават тънки звуци. Благодарение на мимическите си мускули могат да променят изражението на лицата си.
Туземните племена смятат тези зверчета за горски духове. Има поверие, че ако бъде убито такова животно, то ще се навлече гняв върху собствениците на гората.

Мъжките славеи оценяват песните си, според това колко високо пее конкурента. Ако два славея пеят от една и съща височина, битката между тях е особено напрегната.
Мъжките пойни птици пеят, за да маркират територията си и да привлекат женските. Оказало се, че работата не е само в пеенето, но и къде се пее на висок или нисък клон.
Изследователи от Университета в Базел направили следния експеримент. Пускали различни записи на славеи от различно положение по клоните. Най-агресивни от певците се оказвали тези, които се намирали на същото ниво. Те правели малки паузи в песните си и често повтаряли вокалния си номер. Но има и нещо по-специфично. Славеят оценява разположението на конкурента и въз основа на това прави изменения в своята песен.
Колкото по-високо се намира славея, толкова е по-забележим за хищника. Но това е и привилегия. Той е толкова изкусен, че може да си позволи да пее там, където друг не би посмял. За това, че е най-добрият той забелязва хищника пръв. Освен това, той може да бъде наясно с потенциалните конкуренти в областта.

Въпреки понижения обмен на веществата по време на зимния сън, при мечките в анабиоза раните изчезват бързо, няма следа от инфекция или драскотина, даже космената покривка е възтановена напълно.
Американски зоолози от Минесота наблюдават диви мечки в продължение на 25 години. Поведението и състоянието на животните оценяват с помощта на радиомаяк. Всяка година зоолозите наблюдават животни, попаднали в капан, простреляни или получили ухапване след драка със себеподобни. Раните, които получават мечките преди зимния си сън, често се възпаляват, когато успяват да хванат такива животни, обикновено зоолозите обработвали раните им. Но когато учените изследват състоянието на спящите животни след няколко месеца в бърлогите им, където спят, установили, че няма и следа от раните, независимо дали тя е лекувана или не.
По време на сън температурата на мечката пада, забавя се ритъма на сърцето, намалява се скоростта на метаболизма, но това достатъчно ли е да заздравее една рана, така че да не остане белег?
Направили следния експеримент. За целта били взети 14 животни. Отрязали малка част от кожата им. По време на зимния сън раната напълно изчезнала без да остави белег.
Трябва да се признае, че през зимния сън при мечките се включва някаква мощна оздравителна система. Тя действа при необичайни условия, при понижаване на скоростта на метаболитните процеси в организма, когато мечката е в анабиоза.
Изследователите са склонни да разглеждат този феномен в комплекс с другите физиологични и биохимични загадки при хибернация. Например, ние знаем, че не са атрофирали костите и мускулите на тези животни, въпреки, че са прекарали дълго време без да се движат.
Лекарите от целия свят с удоволствие биха се възползвали от мечата технология за бързо заздравяване на рани, затова учените продължават да разнищват тази загадка.

Колибрите запомнят „най-вкусните“ цветя по тяхното разположение, а не по външния им вид.
Цветът играе важна роля при храненето на различни животни, от пчелите и пеперудите до кучетата. Цветното зрение помага да се разбере, дали това е годно или не за ядене. Например, дали е вкусен нектара на този цвят и т.н.
Логично е да се смята, че и птиците реагират по същия начин. Но изследователи от Университета в Сейнт Андрюс са открили, че в това отношение колибрите правят изключение. Когато избират цвете, за да се нахранят с нектара му, те не обръщат никакво внимание на цвета му.
Дълго време за колибрите се е водил спор: едни смятат, че птиците предпочитат червения цвят повече от другите, а други са смятали, че това е просто съвпадение. А в действителност важна роля играе разположението на цветчето.
Британските орнитолози успели да разрешат спора чрез провеждане на такъв експеримент. Учените направили за колибрите четири типа изкуствени цветя. Едни съдържали 30% разтвор на захар, други – 20%, а трети допълняли с нектар 10 минути, след визитата на колибрито, на четвърти – след 20 минути.
Повечето от птиците за 30 часа са направили средно по 189 посещения, за да разберат разликата между „бързо въстановяващи се“ цветя и „бавно въстановяващи се“. Едно особено умно колибри, направило 50 посещения на цветята, за да открие разликата.
Но най-важното е, че цветът не играе, никаква роля при запомняне на най-вкусните и бързо запълващи се с нектар цветове. Причината не е отсъствие на  цветово зрение. Колибрите притежават такова и то е по-добро, отколкото при човека.
При прелитането около цветовете този вид птици се ориентират по тяхното разположение. Ако зоолозите премествали цветовете на 20-50 см, птиците преставали да ги забелязват. Ако не намерят даденото цвете на обичайното място, те не го търсят, а отлитат към друго. Това, че цветето е преместено съвсем малко в страни, това съвсем не ги вълнувало.
Цветята, от които колибрите могат да съберат по-голямо количество нектар с по-добро качество, обикновенно имат един и същ цвят, но цвета в случая играе второстепенна роля, само за откриването му.