Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.

Последните изследвания на американски учени от медицинския институт в Уейк Форест доказали, че при вярващи хора болни от рак, заболяването протича много по-леко в сравнение с пациенти, които не вярват в Бога.

Оказало се, че поради своята вяра хората могат да се похвалят с по-добро физическо и психично здраве.

Дадените изводи били направени след подробен анализ на историите на болестта на около 44 хиляди пациенти от онкологични центрове.

При пациентите, който били вярващи са отбелязани много по-малко болезнени симптоми на рака, отколкото при останалите болни.

Освен това вярата дава възможност, да се осъзнае и приеме болестта, така че човекът да продължи и да живее.

Въпреки това, учените не изключват възможността, вярващите пациенти да омаловажават остротата на симптомите на заболяването.

Специалистите смятат, че лекарите трябва да са наясно, че „вярата може да оказва въздействие върху пациентите“ и то по най-добрия начин.