Мястото на действието е остров Жежу и Едо в южната част на корейския полуостров. Тук по-възрастни жени се гмуркат в студената вода без акваланг. Те изчезват за няколко минути във водата, след което се появяват на повърхността с богат улов, състоящ се отохтоподи, морски таралежи и миди.
Предполага се, че жените в тези крайща са започнали да се гмуркат за перли и храна още преди 1700 години.
Има няколко причини поради, които тук се гмуркат само жени. На острова не можело да се развъждат ферми, поради липса на плодородна земя, а болнавите азиятски мъже не били много подходящи за гмуркане, за  това с тази дейност трябвало да се заемат „пълничките“ жени.
Според други, мъжете плащали повече данък за доходите си и за да запазят повече пари за семейството си, с гмуркането се заели жените.
Каква е точно истината не е от значение, но скоро тук се възцарил матриархат. Мъжете оставали в къщи да се грижат за дома и да гледат децата.
За разлика от останалата част на конфуцианската Корея, раждането на момиче в семейството било празник.
Но с течение на времето, ситуацията започнала да се променя. Увеличил се износа на морски продукти, най-вече към съседна Япония. Така водолазките започнали да печелят повече и дъщерите им могли да отидат да учат в колеж. Освен това на острова се увеличил притока на туристи. Мъжете започнали да се устройват на работа, защото островът малко по малко се влял в обичайния начин на живот с останалата част на Корея.
Последното поколение водолази са жени на 50-65 години, рядко има между тях 40-годишни. В най-добрите години в морето се гмуркали 30 хиляди жени, а днес само 5 хиляди.
Трябва да споменем, че съществуват две групи водолази, гмуркащи се от лодка и потопени директно от брега. Под водата прекарват по 4-5 часа. След това събират улова в обща кошница. Търговците плащат добри пари за стоката. Накрая приключват с подялба на печалбата, в зависимост от това, кой какво е уловил. Теглото на мрежите, които вдигат жените достига 50 килограма. Този труд с право можем да наречем много труден.

Японските жени живеят най-дълго. През по-голямата част от живота си запазват стройността на фигурата си и свежестта на кожа си.
Къде се крие тайната за дълголетието и жизнеността им?
Ако смятате, че те използват някаква вълшебна диета, жестоко се лъжете. Интересното е, че традиционата японска кухня има голяма значение за здравето на нациата, особено за жените.
Самите японци си имат „златни“ правила за храненето.
На всяко ядене се взимат малки порции от разнообразни продукти. Редовната японска трапеза включва от 5 до 30 ястия в различна комбинация. Приготвянето на храната в Япония прилича на рисуването на картини и съчиняването на хайку. Всяко нещо има значение и дълбок смисъл. Храната се предлага на малки красиви чинийки, поотделно. Порциите са малки и се поглъщат бавно и този процес се контролира от ума. Японците не се придържат към разделно хранене.
Слабата термична обработка гарантира запазването на витамините в храната. Продуктите могат да бъдат малко варени, леко запечени и едва запържени. Повечето от храните се готвят в автоклав или микровълнова печка. Например соевата супа я варят само две минути, иначе биха разрушили витаминия комплекс, влизащ в състава на супата. Много от продуктите в японската кухня се употребяват в суров вид. Рибата се пържи на грил или се консумира сурова.
Вместо хляб в Япония употребяват кафяв ориз. Той е основа на японското меню.
Употребяват предимно риба, ориз, соя, плодове, зеленчуци, зелен чай и цитрусови плодове. Акцентира се на рибата и морските дарове. Яде се не повече от едно яйце на ден и се пие половин чаша мляко. Никакъв бекон, наденица или хамбургер, само пресни зеленчуци, репички, марули, годни за консумация водорасли и соевото сирене тофу.
Зеленият чай е богат на антиоксиданти и витамините C и E, които дават жизненост и енергия. В XIX век японците заимствали привичката на китайците да пият зелен чай и от тогава чайната церемония напълно се е вплела в японската култура.
Миниатюрните им десерти са печени предимно с плодове и оризово брашно.Японките обичат пудингите, но ги консумират на малки порции. Те никога не добавят към десертите си олио и млечни продукти, а захар употребяват три пъти по-малко от жените в западните страни.
Любимите японски деликатеси на японците са желетата, предлагани в различни разновидности. От желатин се приготвя японския мармалад „екан“, а също така различни празнични десерти с добавка на свежи плодове и напитки.
Японската кухня е своеобразно приобщени към природата.

Италианското селце Torri Superiore решило да се върне в Средновековието. Но такова Средновековието, което не променя настоящето, а изваждайки от миналото най-доброто и игнорирайки всичко лошо.
Селцето Torri Superiore се намира в планините на североизточна Италия, близо до границата с Франция и на около двадесет километра от брега на Средиземно море.
Основано е през ХIII век. То никога не е било много успешно, известно и голямо. През ХVIII век това селище, с малко високи сгради и няколко улички, достига максимум на живеещи в него, но след това запада. Хората заминавали нанякъде и къщите се рушели.
Преди няколко години италианските власти са решили да възстановят това селце. Тогава Torri Superiore е обявено за полигон на културни инициативи и екологични експерименти.
Сега то е истински клон на Средновековието сред европейската индустриална Италия. Тук няма да видите автомобили, сателитни антени, кули за мобилна комуникация, небостъргачи и други атрибути на съвремеността. Максималното, което се използва от съвремената цивилизация в това селце са слънчевите панели, изработващи електричество за скромни електронужди.
Тук могат да се срещнат много хора от цял свят, дошли да живеят по-прост, но богат живот. В проектираните сгради могат да пребивават до 160 души. Те работят в градината занимават се със различни занаяти, като грънчарство, дърводелство, ковачество. Пасат крави и кози, а от млякото им правят сирене. Може да се работи и в кухнята, която е обща за всички, трапезарията също. Тук предат вълната събрана от животните и такат платове, от които кроят прости селски дрехи.
Основната задача на Torri Superiore е да се постигне пълно самозадоволяване. Тук има всичко, което е необходимо за здравословен начин на живот. Ние трябва само да се огледам внимателно и да го разберем!

Изкуството за направа на стъкло започва да се развива бързо от 200 г. пр. Хр. Днес има много стъклари в света, но такива като във Венеция няма никъде. Стъклото направено във Венеция е известно по целия свят със своята изисканост и безупречно качество.
За да се направи качествено муранско стъкло е необходимо да се нагрее силиций до течно състояние. Преди да се втвърди, стъклото е много меко. Именно това е времето, когато майсторът започва да извайва съответната форма.
Стъклото от пещта се поставя в специална тръба, която предварително е нагрята. След това стъклото се излива върху стоманен лист и му се придава форма. Стъкларят духа от обратната страна на тръбата за да предаде окончателната форма на фигурата.
За да се създадат и добавят малки детайли към всяко произведение, се използват специални пинцети. След като стъклото се охлади,  може да се види окончателният му цвят.
За да бъде стъклото идеално гладко, стъкларят използва специална лопатка, с която изравнява повърхността му. След изготвяне на желаната форма, стъклото се оставя да изстине до стайна температура. Колкото повече се охлажда толкова по-яко става.
Стъклото може да има различен цвят, за целта му се прибавят различни материали. Например, за да се получи тъмно зелено стъкло се добавя мед, а за да стане синьо кобалт…..
Веницианската техника за производство на стъкло е известна по целия свят. Тя се използва и в другите италиански градове и някои страни на Европа. Производството на стъкло е много дълъг и труден процес, за да се научите на него са ви необходими доста години.

За красота. Широко е разпространено мнението, че нарезите върху хляба служат за отделяне на въглеродния двуокис, който се формира при ферментацията на тестото по време на печене. И ако не се направят такива нарези, кората се разпуква и се разваля вкуса на печеното изделие.
Но в действителност всичко изглежда много по-просто. Работата е там, че въглеродния двуокис при печене без голямо усилие се промъква през микроскопичните пори на тестото, без да разваля вида на печеното. Например, на препечен хляб няма никакви нарези и кората е цяла.
Пукнатини в хляба могат да възникнат, при висока температура или отсъствие на пара във фурната.
Нарезите върху отделните видове хляб изпълняват естетическа функция, така купувача лесно може да познае любимия си хляб.
Разрезите могат да бъдат дълбоки и не толкова, наклонени или прави минаващи по дължината на хляба, но това не влияе на качеството и вкуса на хляба.