Никола бе добро момче. Помагаше във къщи, въпреки че бе толкова малък.

Бе много изпълнителен и трогателен в желанието си да помогне на всеки. Добротата и отзивчивостта му бяха пословични, но…

Днес Никола помете тротоара пред дома си, но забрави да прибере метлата.

За нея се сети едва вечерта, когато мама го попита:

– Никола, да си виждал някъде метлата с дългата дръжка?

Малкото момче сбърчи вежди, замисли се и изведнъж ахна, а след това виновно добави:

– С нея метох тротоара, но ….. съм я забравил … там.

– Иди да я донесеш тогава, – каза недоволно майка му. – Не могат нещата да се захвърлят просто ей така. В този дом трябва да има ред.

Никола плахо погледна към прозореца. Беше се стъмнило, а той много се страхуваше от тъмното.

„Ами сега, какво ще правя?“ – разтрепера се Никола.

Бащата усети страха на сина си и реши да го насърчи:

– Няма от какво да се страхуваш, защото Бог е на улицата.

Никола поклати недоверчиво глава. Отиде до вратата и плахо я открехна.

След това изправи рамене, усмихна се и извика силно:

– Боже, ако наистина си там, моля те донеси метлата….

Не сте ли се замисляли, че понякога с нашите страхове пречим да се изпълни Божията воля.

Господ нарочно ни изправя пред различни предизвикателства, за да се научим да Му се доверяваме.

Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“

Районът бе планински. Хората в селата бяха малобройни, но точно тук бе пламнал огъня за благата вест и се бе разпростряла на доста голяма територия.

Любопитни младежи решиха да проверят, на какво се дължи това. Те работеха в други райони, но нещо не спореше. Решиха да почерпят опит от местните.

Когато стигнаха селото, беше им посочена една малка къща:

– Там ги търсете.

В двора приветливо ги посрещна жена на средна възраст. След нея излезе и съпруга ѝ.

– Добър ден, – поздравиха младежите, – разбрахме, че тук много хора са се покаяли и са приели Исус за свой Господ и Спасител. Бихме искали да ни разкажете за програмата, чрез която печелите души. Къде е църквата ви?

– Вие сте в църквата, – усмихна се домакинът. – Ние се събираме тук в нашия дом.

– А нямате ли църковна сграда? – попита един от младежите.

– Какво е църквата? – изгледа ги учудено жената. – Нали това сме ние повярвалите в Господ Исус Христос.

Младежите се посмутиха. Те очакваха да видят отделно здание предназначено за такава дейност.

– А как евангелизирате хората? Какви мероприятия провеждате за това? – попита друг младеж.

– Ако мислите за някакви събирания, – изгледа ги мъжът, – тук не провеждаме такива.

– Да, но в района има доста повярвали хора в Христос. Как го правите?

– Говорим на всеки ……

– Поотделно? Не използвате ли местното радио, някоя кабелна телевизия? Имате ли Интернет страница?

– Не.

– И все пак как достигате до хората?

– Отиваме при тях, там където са на работа, по домовете им ….

– И това работи?! – в един глас възкликнаха младежите.

– Да, имаме десетки хиляди повярвали.

– И за колко време направихте това?

– За около месец, два, може и няколко седмици отгоре.

– Та вие сте направили много повече от това, което ние години се мъчим да направим чрез евангелизации, телевизия и всякакви телекомуникационни средства, – тъжно констатираха младежите. – Явно трябва да сменим тактиката.

Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.