Нощта беше тиха. Марко се събуди с тежко главоболие.

– Изглежда отново ме е нападнала мигрената, – каза си той.

Стана от леглото, но се срина на пода. Трудно и с голямо усилие достигна телефона си, който лежеше на малката масичка, където го бе оставил да се зарежда и се обади на Бърза помощ.

Веднага го приеха в болницата. За случилото се, лекарят съвсем кратко го информира:

– Получили сте удар.

Трябваше да минат цели четири месеца преди да започне отново да мисли и говори, но все още при ходенето накуцваше.

През дългите дни на рехабилитация често го обхващаше отчаяние. Когато можеше вече да държи книга в ръцете си, вземаше Библията и четеше от нея за Йов.

Въпреки че новините за състоянието му не бяха добри, Марко отправяше поглед към Бога с надежда и го хвалеше за това, че е източник на всичко.

– Боже, признавам Твоята върховна ръка дори по време на бедствие…..

Околните се възхищаваха от силната му вяра, но не осъзнаваха, че само по този начин този мъж успяваше да победи отчаянието си.

Здравето му не бе укрепнало съвсем, но и той като Йов признаваше болките си и приемаше, че както доброто, така и лошото идват от Божията ръка.

В нашите страдания, ние също можем да открием в себе си колебание между отчаянието и надеждата, съмнението и вярата.

Бог не изисква от нас да бъдем неустрашим в лицето на бедствие, но вместо това ни кани да отидем при Него.

Въпреки, че нашата вяра може да се провали на моменти, можем да се доверим на Бога, за да бъдем винаги верни Нему.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.

В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.