Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.
– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.
Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.
– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.
– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.
Петров отвори една бира и отпи от шишето.
– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?
– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!
– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.
– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.
– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!
Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:
– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.
Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.
– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?
– Правителството? – опита се да налучка Добри.
– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?
Той изпи почти половината от шишето и продължи:
– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.
– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.
– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.
– Пак си ходил някъде да събираш средства.
– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.
– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.
Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:
– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.
Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.
– Много трогателно, – изсумтя Добри.
– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.
– Да, но то е проходило нали?
– Да, проходи и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.
