Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:
– Който рано става, нему Бог дава!
И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.
И така ден след ден, седмица след седмица.
И сам недоумяваше:
– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.
Замислил се един съвременен философ:
– С какво да сравня днешното духовно състояние на света?
И си спомнил, как скоро неумело запалил печката и едва не изгорял.
И до сега го помни, това чувство на неправилно възприемане на реалната действителност.
Спомнил си и разбрал.
Светът сега се намира в това безумие, както неправилното разпалване на печката.
Без Бога човечеството няма да получи нищо, а в това, което се опитва да направи по неправилния начин може само да изгори.
– 2 + 2 = пет! – смятала Алчността.
– Три! – възразило Скъперничеството.
– Четири! – опитала се да ги спре Щедростта.
А след това добавила:
– Милиони са всички нуждаещи се!
Той знаеше, че не трябва да съгрешава.
Но грешеше.
Знаеше, че за тези си дела трябва да се покае.
Но не го правеше.
Знаеше, че всичко може да свърши трагично.
И не се излъга. Този път не сбърка.
Реши чукът да лети в космоса.
– Другите летят, с какво съм по-лош от тях?
В същото време звездите са приковани, те се държат здраво и не падат!
Може би чукът щеше да полети, ако знаеше как да се издигне и от къде да вземе свободно време.
Той работи неуморно и днес. А вечер гледаше падащите звезди и въздишаше:
– Ех, там ме няма.
Така напразно въздиша и до днес.