Мария Юдина, известна пианистка, получи плик, в който имало 20 хиляди рубли, това били много пари по това време.
Съобщили й, че това е направено по личното указание на другаря Сталин.
Юдина е била сред любимите пианисти на Йосиф Сталин. Една нощ през 1944 г., когато Сталин чул по радиото концерт за пиано номер 23 от Моцарт в нейно изпълнение, очите му се напълнили със сълзи и той веднага поискал да се направи запис, за да го има винаги при себе си.
Въпреки признанието на лидера, пианистката останала безкомпромисен критик на режима. И когато й била дадена награда от Сталин, тя я дарила на православна църква, за „безкрайни сталинистки грехове“.

Получавайки парите тя седнала и написала писмо на Сталин:
„Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ, аз ще се моля за вас ден и нощ и ще моля Бог да прости греховете Ви пред народа и страната. Бог е милостив, Той ще прости. А парите давам за ремонта на църквата, която посещавам“.
Трудно е да се повярва, че може да се каже такова нещо на вожда……
„Думите й звучаха неправдоподобно, – пише Шостакович, – но тя никога не е лъгала.“
Своя разказ за тази невероятна история Шостакович завършва така:
“ На Юдина нищо не направили. Сталин замълчал“.

Един ден по време на пътуване от Глазгоу до Единбург, Санки забелязал във вестника непознато стихотворение за деветдесет и девет овце. Той го прочел на Муди и го изрязал от вестника, като го прикрепил към книжата си.
На другия ден Муди проповядвал на тема „За добрия пастир“. В края на проповедта помолил Санки  да изпее песента „За пастира и овцете“. Санки не знаел такава песен. Какво трябвало да прави тогава?
Изведнъж му се счуло:
– Изпей песента, която ти изряза от вестника във влака.
„Това е невъзможно, тя няма мелодия“ – помислил си той.
Но гласът повторил:
– Изпей песента, която ти изряза от вестника във влака.
С вълнение поставил вестникарската изрезката пред себе си на органа и помоли Бог да му помогне.
Той докоснал с ръце клавишите. Прозвучал първият акорд и …. запял. Нота след нота, започнала да се излива чудна мелодия. Вълната от молитва и благословение преминала през редиците на тези, които присъстват на службата. Муди се просълзил. Той пристъпил към органа, видял изрезката от вестник и след края на песента попитал:
– Санки, от къде взе тази песен? До сега нито веднъж не съм я чувал.
Санки му казал:
– Това са думите, които четохме във влака, когато пътувахме.
Така се родила нова християнска песен.
Християнското хваление е цвета на молитвата. Това е молитва на тържествуващата  църква. Славословието излизащо от благодатно сърце е като тамян, който отива пред Божия престол.

Нима това е възможно? Не е ли имало някакво хитруване? Не, защото тогава техниката все още не е била толкова напреднала.
Оперният певец Енрико Карузо са смятали за тенор, въпреки че неговия глас имал доста широк диапазон.
Веднъж при изпълнението на операта „Бохеми“ на Пучини, басът се обърнал към Карузо и му прошепнал:
– Загуби си гласа.
Карузо тихо му казал:
– Само си отваряй устата, аз сам ще изпълня арията ти.
И застанал с гръб към зрителите.
Практически никой от зрителите не забелязал промяната.

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.

Един млад композитор поканил Росини на премиерата на новата си опера.
Според италианския обичай Росини седял в ложата с цилиндър.
Когато започнала операта, Росини преди всяка ария си свалял цилиндъра и грациозно го размахвал.
– Какво правите, маестро? – попитал го седящият зад него автор на операта.
– Приветствам своите познати, които срещам във вашата музика, – любезно отговорил Росини.