Австрийската писателка Манинг обичала и била обичана. Нейният годеник заминал за Индия и от там й изпратил писмо с молба да отговори дали го обича, ако го е разлюбила може и да не отговаря. Невестата с радост написала на младоженецът „да“. Времето било дъждовно, но брат й се съгласил да отнесе писмото до пощата.

Минало много време. Младоженецът не дошъл и не писал повече. Горкото момиче узнало, че се е оженил за друга. Горчиво разочарование и недоумение я обхванало.

Двадесет години по-късно, при ремонта на къщата, намерила в панталона на брат си, писмото, което се съгласил да отнесе сам до пощата. Случайно пъхнала ръка в джоба на панталона и от там измъкнала смачкано, пожълтяло и облепено с много марки писмо. Така разбрала защо младоженецът не е дошъл. Той не е получил отговорът, защото брат й не бил отнесъл писмото до пощата. Това писмо лежало двадесет години в джоба на този панталон.

Исус Христос, чрез Святото Си Евангелие, е отправил официално предложение към всички хора, които искат да бъдат едно с Него.

Защо се колебаете с отговора си? Или може би носите своя отговор в „джоба“?

В същото време, самият Исус Христос призовава за повече и повече души.

Не разчитайте на други хора, да отговорят на призива на Божията любов към вас!

Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.

Една девойка, където и да ходела, обикновено оставяла по-добрата част от пътя за някой друг, а тя вървяла по по-трудно проходимата.

Веднъж я попитали:

– Защо не вървиш там, където пътя е по-добър?

– С мен винаги върви Господ, – казала девойката, – и аз му предоставям по-доброто място.

Каква невинност, но колко красота и доброта!

Каква вяра само, че Господ винаги е с нея и тя даже Му отстъпва по-доброто място от пътя.

Дано Бог ни даде такова съзнание, че да не ходим там, където Той не би дошъл с нас.

Бог винаги ни вижда и знае какво казваме, къде отиваме и какво правим.

Да му даде дължимото място в живота си и в сърцата си!

Великият немски поет Волфганг Гьоте имал един интересен навик, когато отивал на разходка, той обичал да пълни джобовете си със семена на различни красиви цветя. Пътешествайки по полята и горите, изкачвайки се по планините и спускайки се към долините, постоянно сеел тези семена. И навсякъде, където минавал след време израствали красиви цветя. Трудно било да се определи, кои цветя е посял Гьоте и кои са израснали сами, но красотата на тези места била неимоверна.

А какво сеем ние? Това ли, което прави света красив или това, което го обезобразява? Сеем ли цветята на любовта, мира и добротата или плевелите на враждата и омразата?

В денят на сътворението Бог е дал способност на земята да произвежда растителност, която да допринася плод, според вида си и да сее семена. Той благославя семената на праведника стократно или разочарова очакващите зло.

Каквото посее човек, това и ще пожъне. Ако посее нечестие и беззаконие ще пожъне седем пъти повече беди. Сеещият вятър ще пожъне буря.

Винаги трябва да помним: „Който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро и щедро ще пожъне.“

Нека да сеем само добро и красота!

Хората от страни, където е много горещо посаждат около домовете си палми. Те са доста издържливи и дълготрайни растения. По време на силните зимни дъждове те не замръзват, а горещото лятно слънце не ги суши и не ги лишава от красивата им листна маса. Те са постоянно зелени и по тях зреят плодове. Тях ги засаждат, както в езически, така и в християнски храмове.

По стар обичай, хората връзват към върховете на палмите камъни броят, на които расте с увеличаване ръста на дървото. Това се прави с цел, дървото да пуска по дълбоко корените си в земята и по-добре да се укрепи ствола му.

Така и Господ допуска в нашият живот скърби и страдания. Страданието е сила, която извайва изумруд от глината и елмаз от въглищата. Страданието не само ни прави по-добри, , но изгражда в нас способност да помагаме и на другите да станат такива. То ни подготвя добре да стъпим на арената на живота. Чрез тази школа Йосиф премина предателството на братята си и тъмницата в Египет, а Давид преживя гоненията и преследванията.

Трудно се приемат ударете от хора, които нямат чувство за такт. Трудно е да страдаш незаслужено, без да изпитваш огорчение. Тежко е да запазиш любовта в сърцето си, когато от всички страни се излива злоба, неблагодарност, неразбиране, презрение, мъка и оскърбления. Бог допуска неописуеми несправедливости да се стоварят върху човека, за да израсне в любов.

Точно, както слънцето не е достатъчно, за да се развие плода, така и радостта и щастието не стигат за усъвършенстване на човешкия характер. Страданието служи като тор в усъвършенстването ни в любов. Тук на земята, ние минаваме школата на страданието, за да познаем любовта. Този, който не е изпитал мъка и страдание, си остава дете завинаги.

Талантът зрее на тихо място, а характерът се закалява в житейските бури.