В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

Весела бе осемнадесетгодишна, когато баща ѝ почина. Кандидатства и не я приеха. Започна работа и се чувстваше смазана.

Трудно ѝ бе да се моли, но каза:

– Небесни Отче, моля Те да се намесиш.

Може да ви звучи наивно и глупаво, но Весела бе сигурна, че Той ще я послуша.

Години по-късно тя си спомни за случая и си каза:

– Бог е бил наясно с мъката в сърцето ми през цялото време. Като се върна назад виждам, че Той навсякъде е присъствал в живота ми.

Понякога сме толкова съкрушени от обстоятелствата, че не можем да изкажем пред Бога това, което изпитваме.

Дали мънкаме или плачем в Неговото присъствие, Той ни слуша.

Всичко, което трябва да направим, е да дадем товара си на Бога и да го оставим в Неговите ръце.

Важното е да Му се доверим. Бог ще разреши ситуацията на Своето време и по Своя начин.

Марин пътуваше със дъщеря си Камелия. Така се случи, че им бяха дали билети за места, които не бяха едно друго.

Между тях седеше един едър господин.

Марин учтиво го помоли:

– Господине, може ли да си разменим местата. Ние сме баща и дъщеря. Нали разбирате ….?

Мъжът нищо не отговори, но не се и премести.

Бащата и дъщерята останаха разделени.

Марин се бунтуваше вътрешно:

– Само да мине покрай мен ще го спъна …

Това не бе единствения план, чрез който той искаше да му отмъсти.

По едно време бащата забеляза, че дъщеря му предлага част от геврека си на „неразбиращия“.

Той се възмути, но не на глас:

– Какво? Тя споделя храната с врага си?

Малко след като си поделиха геврека Камелия и господина заспаха, а Марин нервно се вгледа в дъщеря си.

Изведнъж лицето му просветля и той осъзна:

– Всички тук сме под благодат и трябва да я споделяме с другите. Чудесен урок ми предаде Господ чрез дъщеря ми.

Когато се окажете до човек, който не ви допада, не го затруднявайте, а споделете с него благодатта, която сте получили от Бога.

Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.