Чавдар получи анонимно писмо, в което се казваше, че той е осиновен.

Точно, когато го подаваше на майка си, в стаята влезе сестра му Надя.

Двамата видяха как страх изпълни очите на майка им. Ръцете на възрастната жена се разтрепериха …..

И тримата се разплакаха.

Когато гласът ѝ се възвърна, майката се обърна към сина си и с разбито сърце едва доловимо промълви:

– Съжалявам, че по този начин разбра … С баща ти не сме искали да те нараняваме. Много те обичам, не бих могла повече …, дори ако те бях родила.

Чавдар я прегърна и излезе от стаята.

Надя бе потресена от случилото се. Тя изпитателно погледна майка си и попита със страх в сърцето си:

– И аз ли съм осиновена?

Майката тъжно се усмихна и отговори:

– Обичах те, преди да те познавам.

Тези думи донесоха изцеление в душата на Надя.

И тя разбра:

– Майка ми е копняла за мен. Искала ме е. И ме е избрала преди да ме види.

В такъв момент не можеш да не чуеш сърцето на Небесния Отец. Онзи, Който също ни е искал. Този, Който ни е избрал преди да се родим.

Животът на Иван излезе извън контрол заради тежко предателство.

Той трябваше да направи избор:

– Да прекратя взаимоотношенията или да обичам някого, на когото не му пукаше изобщо за болката, която ми беше причинил, с никакви изгледи за разкаяние или разрешение на проблема.

Иван разбираше, че му е нужна мъдрост от Бога. И Господ му откри сърцето на предателя му.

– Този човек е наранен, затова наранява другите, – осъзна Иван. – Навярно е объркан и не знае как да се справи и накъде да го насочи, затова си го е изкарал на мен.

Нещо странно се случи с Иван. Той се концентрира върху сърцето на предателя, а не върху поведението му и стана по-чувствителен.

И Иван реши:

– Важното е не , че съм бил наранен, а да обичам предателя в болката му.

Да обичаш като Исус е животопроменящо. Това е любов, която мисли за вечността. Тя е риск, но такъв, който си заслужава!

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Тази сутрин Мишо стана рано. Отиде в болницата, защото имаше сериозно ухапване по крака от животно.

– Ръфна ме питбул, – твърдеше Мишо пред лекаря.

Оказа се, че е бил ухапан от сибирски тигър, който отглеждал като домашен любимец в дома си.

Освен него Мишо държеше и малък алигатор.

Ухапаният бе арестуван, независимо от болката, която изпитваше.

Не стига, че го боли, а го арестуват отгоре на всичко.

Не е ли странно и безотговорно такова поведение? Да гледаш в дома си такива опасни зверове в дома си?!

Навярно Мишо е луд!

Не се ли отнасяме често към греха по този начин?

Нима не виждаме заплахата, която е по-опасна от тигър и алигатор?

Защо се отнасяме с безгрижие към греха? А последствията?! Те не закъсняват много.

Може би трябва да се разделим с беззаконието, докато е време.

Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.