Крум бе вдигнал ръце и възмутено питаше:

– Цялото това тичане след нещо ново, не ви ли разболява?

– Ако имаш предвид пазаруването, – усмихна се скептично Валери, – модните марки винаги предлагат нещо ново. Повече размери, цветове, … с една дума повече от всичко.

– Но това разболява хората в този свят, – възкликна Стоян. – И всичко това е заради глобалния бум на консуматорство.

– Не е ли смешно, – повдигна рамене Атанас, – рекламодателите ни учат, как новите продукти ще запълнят нашата празнота. Това усещане трае много кратко и не може да ни задоволи в дългосрочен план.

– Така си е, – потвърди Валери. – Когато си купим нещо ново, скоро след това се появява нов продукт и ние сме неудовлетворени.

– Бързото темпо на консуматорство и планините от боклуци, които ги следват имат своя глобален ефект, – смръщи вежди Стоян. – Милиарди продукти се продават в пластмасови опаковки. В държави, където няма грижа за отпадъците, хората ги изгорят, изхвърлят ги във водните басейни или живеят с тях.

– И резултата е налице, – въздъхна дълбоко Крум. – Само да завали и всичко се наводнява, поради голяма част от боклука, които идва от реката. Освен това след наводнения хората почват да боледуват по-често, поради паразити, които са се развили в отпадъците, попаднали в реката.

– Можем ли тогава да развием нулев остатък от боклука? – попита Стоян.

– Можем ако разберем, – Атанас се приготви да свива пръстите на лявата си ръка, – че придобивките ви не определят вашата стойност. Само Бог може да направи това. Когато изхвърляме различни неща, те не изчезват. Натрупаните боклуци в природата напомнят дълго време след като сме ги забравили. И най-важното, поставете си ограничения. Не следвайте съветите на рекламите, които твърдят, че следващият продукт е най-доброто, което трябва да притежавате.

– Добре казано, – наведе глава Крум. – Заслужава си човек да се замисли над това.

Тодор отбеляза:

– Никога досега в историята на човечеството не е имало толкова хора, които да имат много и все пак са неудовлетворени.

– Някои социолози посочват технологиите и социалните мрежи като водещ фактор за нашето постоянно нещастие, – сподели Атанас.

– Че какво общо имат технологиите и социалните мрежи, с това което изпитваме? – изненадано попита Тодор.

– Всеки може да надникне в живота на другите в реално време, – опита се да обясни Атанас.

Тодор повдигна рамене неразбиращо.

– В джоба си носим миниатюрни устройства, които ни помагат да проследим другите, – продължи обяснението си Атанас. – От снимките и видео клиповете узнаваме къде са били или местоположението им сега. И ако това, което видим в живота на останалите ни се стори по-добро, по-интересно и по-завладяващо от нашия живот, започваме да се чувстваме сякаш сме пропуснали нещо.

– Това, което виждаме, не е задължително да отразява реалността, – повдигна вежди Тодор.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Повечето хора разкриват само най-доброто за себе си, само нещата, които те искат да видим за тях. С използването на Фотошоп и изрязване, на филтри и редактиране, това което виждаме онлайн ни превръща в недоволни мърморковци.

– Нищо чудно, че сме толкова неудовлетворени, – възкликна Тодор.

– Без значение какво имаме, то не може да се сравни с това, от което се нуждаем, – изръкопляска с ръце Атанас.

Тодор само изсумтя.

– Знаеш ли, – усмихна се Атанас, – Понякога съм отивал на дадено място без неща, от които съм се нуждаел преди. Друг път съм имал повече от достатъчно. В живота има различни сезони. Имало е време, когато всичко е ставало много добре, но в други случаи нищо не ставаше по моя начин. Във всичко това съм научил една тайна ….

– Тайна?! – любопитно го изгледа Тодор.

– Нещо съвсем простичко, – загадъчно се усмихна Атанас. – Това е да съм доволен, независимо от условията. Мога да правя всичко, но не със собствена сила, а чрез Христос. С други думи казано, Исус ми дава силата да се справя с всичко, което застане на пътя ми.

– Хубаво казано, – завъртя глава Тодор.

А Атанас настървено продължи:

– Винаги ще си във война с недоволството си, докато не позволиш на Христос да се превърне във всичко, от което имаш нужда. Можеш да преследваш всичко, за което си мечтал и дори да го постигнеш. Само че отново няма да бъдеш удовлетворен. В края на краищата, пак ще се чувстваш празен ако си без Христос.

Митко бе привлечен от една голяма къпина. Бръкна между тръните, но извика от болка и бързо издърпа ръката си:

– Исках тази къпина, – каза той, – но тези тръни ми причиняват само болка. Не мога да стигна до нея.

Баща му се усмихна:

– Понякога в живота е невъзможно да избегнем болката, въпреки че прекарваме голяма част от времето си в опити да я премахнем, но известна време да ни боли си заслужава.

– Не искам да ме боли. Искам къпината.

– Без болка няма успех, – потупа го по рамото баща му.

– Няма ли друг начин? – Митко умолително погледна баща си.

– Не, – поклати отрицателно глава бащата.

Митко въздъхна тежко, повдигна рамене и каза:

– Е, щом се налага.

Бащата погледна внимателно сина си и продължи:

– Следващия път, когато изпитваш болка в живота си, независимо дали става въпрос за промяна в духовния ти растеж или възстановяване на развалени взаимоотношения, бъди смел! Не се отказвай, защото работата ти ще бъде възнаградена.

Елена изпусна станцията си в метрото.

– Сега какво ще правя? – питаше се тя.

Бе късно, а сама да бъде по това време, бе опасно.

– Господи, тук ли Си, – шепнеше Елена. – Дай ми знак, че ме чуваш.

В този момент вратите се отвориха и до нея се стовари един разрошен мъж.

В ума си Елена извика:

– Боже, тук ли си?

Мъжът без да я погледне, извади хармониката си и засвири.

Елена се усмихна.

Това бе една от любимите песни, които пееха в църквата.

Песента беше достатъчна, за да я убеди, че Христос е тук, заедно с нея.

Когато изпаднеш в кризисна ситуация, не се страхувай. Знай, че Той е с теб във всичко, през което преминаваш.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.