Нужен е баланс

април 13th, 2021

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Посланието

април 12th, 2021

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Изход за несъвършените планове

април 11th, 2021

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.

Страната кутия

април 10th, 2021

Даниела бе малко палаво момиче. Навсякъде си вреше носа. Нейното любопитство нямаше край.

За това изчезнеше ли нещо в къщи веднага питаха Даниела:

– Да си виждала …..

Понякога тя не бе го видяла, но упорито започваше да търси. Накрая тя първа успяваше да открие загубена вещ.

Днес Даниела се покачила на тавана. Отдавна тук я примамваха хиляди „боклуци“, както казваше баба ѝ.

Любопитството е черта на изследователите, а Даниела бе точно такава.

За търсачите се знае едно, те пред нищо не се спират.

– Я да видим какво има тук, – Даниела поклати глава, както баба ѝ правеше.

Тя разглеждаше кутия, покрита с дебел слой прах. Когато разчисти прахуляка Даниела забеляза, че върху нея е изписан червен кръст.

– Вероятно е някоя стара аптечка, – каза си тя.

И не се излъга.

Даниела отвори кутията. В нея бяха наредени най-различни по цвят и големина шишенца с едва четящи се надписи.

– Ау на това шишенце пише: „Любов“, – извика изненадано Даниела. – Хм, странно лекарство. Срещу каква болест се взима?

Тя се вгледа в буквите по-надолу. Те бяха дребни и полуизтрити, а светлината на тавана бе много слаба. От дългото взиране очите на Даниела се насълзиха.

Тогава тя реши:

– Ще взема медицинската кутия и ще я разгледам в стаята си.

Прегърнала своя трофей и бавно се запромъква през капака на тавана.

Настани се в стаята и разузнаването започна.

Даниела отново държеше шишенцето, на което пишеше „Любов“.

Макар и трудно, този път успя да прочете ситно набрания текст. Там пишеше:

„Да се взема срещу вина и срам, докато изчезнат всички симптоми. Ако нещата се повторят, продължавайте да вземате още, до окончателното им изгубване“.

– Какво е това? – недоумението на Даниела растеше.

Тя посегна и взе друго шишенце. На него пишеше: „Смирение“, а отдолу със ситен шрифт бе отбелязано:

„Да взема срещу арогантност, високомерие и гордост. А също така и срещу упреци и критика. …“

Следваха същите обяснения за взимане от това шишенце.

– Май ми трябва лекарство от това шишенце, – позамисли се сериозно Даниела.

– А това какво е? – попита момичето държейки следващото лекарство.

– Щедрост? – прочете тя на глас. – Никога не съм била егоистка, – отбеляза Даниела.

Последното изречение от дребният написания текст върху това шишенце я изненада.

“ …….. Не правете най-малкото, което можете, а възможно най-многото“

– Това се казва щедрост! – ахна Даниела. – Май трябва да призная, че не винаги правя най-доброто ….

Поредното шишенце, което Даниела извади от загадъчната кутия, носеше надпис: „Енергия от Божия Дух“.

– О, колко хубаво би било, ако притежавам такава?

Малко по-надолу пишеше:

„Да се взима при мързел, леност и отсъствие на всякакво желание за работа…..“

– Това е невероятно, – гласът на Даниела затрепери. – Чувствам се като пълна глупачка.

Изведнъж погледа ѝ попадна на ново шишенце.

– Вероятно това е моето лекарство.

Надписът на него гласеше: „Мъдрост“, а малко по-надолу: “ Да се взима срещу глупост, неблагоразумие и безразсъдство ……“

– Тази „аптечка“ е някаква шега. Всички знаят за моето любопитство ….. Ами ако е имало преди друг като мен, за когото е всичко това?

Даниела се разсмя и си каза малко поуспокоена:

– Забърках се в тази каша, защо не искам да се променя. Всичките тези симптоми безпокойство, раздразнителност, ……. могат да изчезнат, ако поверя живота си на Господа. А ако чета Словото Му….. Да, само То ще излекува душата ми и ще ме промени.

Безсмислената война

април 9th, 2021

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….