Жизнерадостните и живописни платна на Лиза Фитапалди обикновено се харесват на зрителите. Удоволствието да разглеждаш тези красиви картини се сменя с изумлението, че те са нарисувани от сляп човек.
Сляпа художничка? Докато не се видят творбите на Лиза, това трудно може да се повярва. Творчеството на авторката за пореден път доказва, че талантът и силата на човешкия дух могат не просто много, но понякога правят и невъзможното.
Уникалната история на Лиза Фитапалди се състои в това, че жена, която е престанала да вижда през 1993 г., за първи път е взела четка и бои в ръцете си две години по-късно, през 1995 г. Завършила за счетоводител и финансов анализатор, Лиза заедно със зрението си загубва работата си, независимостта си и смисъла на живота.
Продължителността на тежката ѝ депресия продължила повече от година, докато един ден мъжът ѝ не донесъл детски бои за рисуване. За изненада на околните, Лиза взела боите и започнала да рисува.
Тя не може да научи техниката на рисуване с гледане от учител, не може да разглежда други картини, но това не я спряло. Измислила своя система за обучение. Прослушала много адиокниги за изкуството и заедно с мъжа си посещавала известни музеи, за които преди  не е намирала време.
За да се ориентира в бъдещата композиция, слагала мрежа от въжета върху платното, но с времето се е научила вече да не я използва.
Критици и други художници я съветвали да рисува абстракции и цветя, но тя никога нямаше да стане истинска художника, ако не се научи да изобразява хора и сцени от живота. Това било силно предизвикателство и Лиза му отговорила достойно.
През 1998 г. нарисувала първата улична сцена и от тогава прави това постоянно.
За всички остава загадка, как Лиза успява да рисува без да вижда цветовете и боите. Самата тя твърди, че не знае как става това.

За да се занимавате с изкуство, наречено “ mosaiculture „, трябва да имате истински талант за градинарство, заложби на скулптор и най-важното достатъчно голям парцел земя.
И най-доброто място, където можете да се насладите на творчеството на тези майстори е Ботаническа градина на Атлантите.
Представямви някои от най-забележителните творби на художници по „жива материя“, които приличат на извънземни от друг свят – свят на гигантите.

По време на турне в Америка към Шаляпин приближила една жена, която се представила като горещ почитател на неговия талант.
Минал четвърт час, но екзалтираната особа нямала никакво намерение да остави певеца намира.
Шаляпин не знаел как да се отърве от досадната почитателка.
Изведнъж се появил фотограф.
– Мога ли да ви помоля, господи Шаляпин, да се усмихнете? – попитал го той.
Шаляпин се възползвал от тази възможност и се обърнал към натрапилата му се събеседница.
– Трябва да се разделя с вас, госпожице. Чухте, че фотографът ме помоли да направя приятно изражение на лицето си.

Живял някога един слон. Имал си той и таланти и недостатъци. Някои неща умеел други не. Понякога изглеждал много красив, друг път изобщо. Имало е дни, в които е бил много активен, а през останалите лентяйствал. Виждали го весел и тогава бил много приятен, но имало моменти, когато бил тъжен и противен.  Понякога изглеждал умен, а друг път удивлявал с тъпотата си. Не винаги правел правилните и добри неща, случвало му се да направи и не много добри неща. Понякога при слон се получавало всичко добре, а понякога не.
Имало такива, които обичали слона, но имало и други, които не го забелязвали. Животът му съвсем не вървял зле.
Но веднъж му дошла мисъл, да направи всичко възможно, та всички да го обикнат.
И слона започна да се старае…..
Прочел много „умни“ книги и разбрал, че всички обичат розово. Отишъл и се боядисал в розово.
След това слонът узнал от  Google, че повечето харесвали гладко и той си отстранил всички „излишни“ косъмчета. И станал гладък и приятен.
Но на него му се искало всички да го обичат.
От един мъдрец разбрал, че всички обичат кръгли неща. Това била съвсем не лека задача. Много дни и нощи слона се учел да бъде кръгъл. Той се стараел много, но нищо не се получавало, но желанието да го обичат било много по-силно.
И в един прекрасен ден слона станал кръгъл ……, розов и гладък.
Но странно, защо на никой не му харесало кръглото, гладко и розово „нещо“? Оказало се, че такъв слон, хората още по-малко харесват и обичат.
Тези, които обичали слона, тъжно въздишали, тупали го по рамото и чакали, кога той ще престане да се държи странно, ще се отърве от глупавите си идеи и отново ще стане слон.
Тези, които преди не забелязвали слон и сега не му обръщали внимание.
Това е една приказка за тези, които искат всички да ги обичат.

Унгарският художник Ричард Мравик е роден на 17 юли 1973 г. Той учил в обикновено училище, а след това в техническо, за да стане механик. След завършването му ремонтирал автомобили в местния гараж.
Когато станал на 18 години постъпил в армията, а след това отново се върнал на предишната си работа, но поради закриване на гаража бил уволнен.
Имайки голям запас от време хванал четката и маслените бои и започнал да рисува.
Въпреки, че никой не го е учил на това, неговият талант върху платното веднага бил разпознат. Пред пейзажната живопис на Ричард Мравик никой не може да остане равнодушен. Той открива на зрителя целия свят, необикновено богат с красота и разкрива скритите тайни на природата. Така донася на хората радост и предизвиква незабравими впечатления.
В неговите работи се среща веселото зелено лято, ярката златна есен, пухкавата мразовита зима и прекрасната нежна пролет.