Планината Хуашан в Китай достига височина от около две хиляди метра и е известна със своите екстремни маршрути.
Най-опасната и страшна туристическа атракция тук е преодоляване на мост над пропастта.
Това е нестабилно съоръжение с ширина не повече 40 см и е съставено от полугнили дъски. То няма парапет и огради за осигуряване на безопасност.
На отвесната скала е забита верига, за която човек може да се придържа. Така маршрута се минава по-скоро на ръце, отколкото на крака.
Не всеки изкачил се на планината се осмелява да стъпи на моста, но тези, които преодоляват собствения си страх, сматат това за най-доброто забавление за разсейване на скуката.

Петък 13-ти не винаги е считан за най-нещастен календарен ден.
В Гърция и испаноезичните страни традиционно се боят от число 13 във вторник.
В Италия се страхуват от 17-ти петък, тъй като 17 е по-опасно от 13 за италианците.
Страхът от такива числа може да окаже обратно влияние на вероятността за нещастие.
Например, в центъра по застрахователната статистика в Холандия са изчислили, че в петък 13-ти се случват по-малко аварии и застрахователните вземания, отколкото в нормални дни, тъй като хората са склонни да се държат по-предпазливо или изобщо да не излизат от домовете си.

Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!

Тя сложи ръка на устата си и го погледна неразбиращо. Стана му неловко от този поглед, За това отиде до прозореца. Залязващото слънце го заслепи и той затвори очи. След това се обърна към нея и очите му заблестяха. Под питащият й поглед той отиде до вратата и след като я заключи се обърна към нея. Тя мълчеше.
Той повдигна рамене, свали шапката си и я сложи на закачалката. Разкопча ризата си, съблече я бавно и я закачи до шапката. Застана до нея само по дънки.
Тя се огледа неспокойно. Кършеше пръсти и хапеше устните си. Той бавно се приближи към нея. Гърбът й се скова. Лицето й стана грозно и отблъскващо.  Той я хвана за раменете и я разтърси:
– Държиш се като малко дете, – изръмжа младият мъж.
Тя сведе глава. Той я придърпа в обятията си, но тя извърна лице. Младежът я хвана за косата и със сила приближи лицето й към своето. Тя затвори очи. Устните й се местеха беззвучно.
– Какво си говориш? – с насмешка попита младежът.
Очите й бяха пълни със страх. Тя беше като подгонено животно. Ръката й инстиктивно докосна шията.
– Няма да го разбереш, – каза сподавено тя.
– Мога да се досетя, – извика той, – Ти си мърмореше:Дани, Дани, Дани! – презрително изплю името той.
Тя го погледна.
– Говориш глупости. Дани е мъртъв и не може да ми помогне. Молих се на Бога, да ме избави от теб.
Той я пусна, изпълнен с ужас. В този момент тя вече не беше кротката приятелка на Дани.
Младежът имаше чувството, че се намира в тясната част на едно шише, притиснат от всички страни от сила, която го заплашваше, че ще го унищожи. Всеки път за бягство му бе отрязан.
Вечерният вятър носеше още от горещината на деня, но той трепереше от студ. Въздухът в гърдите му стана тежък и той задиша дълбоко. Имаше чувството, че ще се взриви.
– А, така ли…., – разсърди се той, но думите му прозвучаха като въздишка
Настаналата тишина падна като  тежка пелена върху него. Той не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.
– Трябваше да се досетя, – каза задъхано той. – Отново ми се изпречва вашият проклет Бог. Но този път аз съм по-силният. Знаеш какво те очаква. Щом слънцето залезе, започва сватбената ти нощ с мен.
Очите й се напълниха със сълзи:
– Моля те, недей… – промълви тя.
Той хвана с две ръце роклята й при деколтето и я раздра. С треперещи ръце тя събра дрипите, държейки ги пред гърдите си. Стисна очи и продължи да движи устните си.
Разгневен той втренчи очи в устните й. Хвана с две ръце врата й и започна да го стиска. Този безмълвен глас трябва да замлъкне. В душата му всичко завря, сякаш седеше върху вулкан. Огън искреше от очите му. Вените на челото му пулсираха ускорено и той се озъби.
Тя си пое дъх и заплака. Устните й още умоляваха…
Той изригна някакво проклятие и я пусна. Тя пристъпи към леглото олюлявайки се. Очите й бяха широко отворени. В тях прозираше паника. Той се обърна метна ризата си на главата й, взе шапката си и затръшна вратата след себе си. Цялата стая се разтресе.
Тя се свлече на колене и издигна благодарствена молитва към Бога, Създателя на света.

Френският драматург Викториен Сарду веднъж, когато бил на вечеря в един дом бутнал чаша с виното на масата. Жената седяща до него, за да не попадне  излятото виното върху роклята й, го посипала със сол. За някои хора разпръскването на сол е лош знак. Драматургът бил един от тях.
За да не се случи нищо лошо Сарду взел щипка сол и я хвърлил през рамото си. Солата попаднала в очите на сервитьора, който идвал да го обслужи. Пилето, което носел в чинията, паднало на пода. Куче го грабнало и лакомо започнало да го гризе.
Кост заседнала в гърлото на животното и то започнало да кашля и безпомощно да бута муцуната си с лапи.
Синът на домакинята се опитал да извади костта от гърлото на кучето, но то се уплашило още повече. Животното скочило и  захапало толкова силно пръста на момчето, че той трябвало да бъде ампутиран.
Сервитьорът, кучето и синът на домакинята действали автоматично, водени от своето „Аз“, смесено със алчност, надежда, страх и робство.
Само жената била подтикната да действа от практична гледна точка, но нейното действие било провалено от драматурга, който хвърлил сол зад гърба си. Така дал ход на всички последвали нещастия.