Ceiba pentandra расте в тропическите райони на Южна Америка и западните части на Африка. Това дърво може да достигне височина до 60-70 метра. В първия етап от живота си то не може да направи това, защото липсва на светлина, поради голямата плътност на дърветата в джунглата.
Достигайки човешки ръст Ceiba pentandra  изчиства листата си и престава да расте. Това продължава до тогава, докато не рухне някое старо дърво в съседство. Периода на изчакване може да бъде 20 и повече години.
Но когато на Ceiba pentandra  й се отдаде случай, започва да расте нагоре, надминавайки другите дървета, защото  е запазило силите си.

Лий Джин-Гу не може да се раздели с любимата си възглавница. За това решава да покаже на всички колко много я обича. Прегръща я и се оженва за нея.
Възглавницата е направена под формата на герой от аниме или хентай. Най-интересното е, че всички фигури на възглавниците му са направени в цял ръст. По този начин японският тинейджър се сближил със своите анимационни герои, а като възрастен се борил със самотата си.
Лий Джин-Гу направил  специална сватбена церемония в Токио, поканил гости и съответно били приготвени различни ястия. Булката, разбира се, била в сватбена рокля.
Приятелите му казват, че куклата – възглавница напълно го е завладяла и където и да ходи, каквото и да прави, тя навсякъде го придружава.

Това е комичен пример за обучаване на животни.
Заек се е научил да управлява стадо овце, подражавайки на куче, коeто  не напразно се нарича  най-добрият приятел на човека.
Много комично изглежда как мъничкият, симпатичен „ушко“  гони по поляната няколко овце, които десет пъти го превъзхождат в ръст .
Между другото, процесът на „вразумяване“ на животни вече е на лице. Живеещите край човека, така наречени домашни животни, са много по-умни и съобразителни от дивите. Не само защото живеят в изкуствена среда, а и заради общението си с нас.

Японците са обещали да научат антропоморфен робот да ходи по пясъка.

Учените са представили уникални експериментални данни, за робот с човешки ръст, който са заставили да ходи по пясък с подкрепа.

На робота са били инсталирани акселерометри за записване на ускорението на отделни части. Според изследователите, събраните данни ще помогнат в създаването на компенсирана система, която ще позволи на робота да се движи по ронеща се повърхност.

Учени от Технологичния институт в Джорджия са представили апарат, който бързо се е придвижвал по пясък.

Това е платформа, оборудвана с шест колела със специална форма. В основата на системата стоят бързо въртящи се колела. Системата на робота е конструирана по такъв начин, че колелата се въртят с различна скорост.

Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.