Закачалка е отдавна познат домакински прибори. Но нейната история е много по-кратка от историята на облеклото.
Първото споменаване на закачалки е през XVI век. Те са се появили във Франция и са били твърде обемисти със силно заоблени рамене. Смята се, че са били предназначени за военни униформи и дрехи на духовенството.
Дълго време дрехите са се съхранявали в специални сандъци, но в тях се слагали и бижута, запаси от храна и др. Да се намери нещо в такъв сандък е било проблематично. Не всяка кутия е имала отделения за по-дребни вещи.
До края на XVI век хората поумнели и започнали да слагат облеклото вертикално. Така се родил гардеробът. В него можело да се окачат дрехи на забити в него пирони.
Така се съхранявали дрехите до 1869 г, когато О. А. Нортон получил патент за „закачалка за дрехи“.
През 1903 г. Алберт Пархауз измислил закачалка от изкривен тел. Той бил обикновен работник в завод за проводници. Предприемчивият собственик на завода патентовал изобретението му, но самият изобретател останал работник до края на живота си.
Според друга версия закачалки за дрехи е изобретил студент в Бостанския университет Кристофър Кан през 1876 година.
През 1932 г. С. Хюлет започнал да използва картонени подложки при закачалките за дрехи. А през 1935 била приложена и по-долна лента за панталони. Това била идея на Елмър Д. Роджърс.
1935 е годината на раждане на закачалката, която днес е във всеки гардероб, за нея няма граници в разнообразието.
Закачалка може да служи като декорация в дома. Изящните закачалки перфектно се вписват в интериора на коридора и му придават изящество, особено когато се комбинират с други ковани предмети в обстановката.

В щата Кентъки в град Лексингтън се случило нещо удивително. Котка спасила живота на стопанина си.
През една нощ Къртис спал у дома си. Изведнъж той почувствал силна болка в крака си. Събудил се и видял, че котката драскала крака му.
Странно, по-рано той не си спомня да е правела така. Докато се чудел усетил мирис на дим и се събудил напълно.
Разбирайки, че нещо сериозно се е случило, взел някои свои вещи и своята спасителка, и излязъл в коридора. Тук всичко било в дим. Първия етаж бил обхванат от огън.
Човекът трудно си проправил път към вратата и излязъл на улицата. Скоро къщата била напълно погълната от пламъците.
Същата вечер пристигнала приятелката на Къртис, която била истинската стопанка на котката. Тя се зарадвала, че нейната любимка е останала жива и е спасила живота на приятеля ѝ.

Толкова рано, а тя тръгна към болницата с болки. Гледаха се с мъжа си и не знаеха какво да мислят.
– Нали детето трябваше да се роди след три месеца. Какво става. – тревожно повтаряше  жената.
Приеха е. Упоиха я. Мъжът крачеше нервно в коридора. Времето се точеше бавно. Сякаш измина цяла вечност.
Болката бе голяма. Детето се бе родило мъртво. Мъжът наведе глава и затвори мъката си дълбоко в сърцето. Когато съобщиха на жената, която току що се бе събудила след упойката, тя само прехапа устни и две едри сълзи замъглиха очите й.
Тъга и мъка беше обхванала двамата, които не успяха да станат родители. Но те събраха сили и решиха да се сбогуват с малката.
Служителят изнесе малко дървено сандъче оформено, като ковчег. Жената трепна, а сълзите само това и чакаха. Започнаха да се изливат в неспирен поток.
– Сърцето ми ще се пръсне, – с бола каза жената.
Пое дълбоко дъх и бавно повдигна капака. Тя видя първо една малка ръчичка, а след това и лицето на детето. Не можеше да задържи повече мъката си и се разрида силно.
Изведнъж се чу слаб детски вик. Жената се ослуша. Разбирайки, че звукът идва от ковчега, тя отскочи уплашено. Тогава мъжът пристъпи решително към детето и видя как то бавно отваря очи. Той извика:
– Тя е жива!
Сълзи, прегръдки, усмивки…
Родителите на оцелялото по чудо момиченце решиха да я кръстят Луз Малагрос, което на испански се превежда като „чудна светлина“. Да това беше радостен лъч в техния живот.