На 11 септември 2001 г. Омар Едуардо Ривера, сляп специалист по изчислителна техника, работел на 71-вия етаж в Световния търговски център със своето куче-водач Дорадо.

Когато отвлеченият самолет се ударил в кулата, Ривера знаел, че за да се евакуира ще е необходимо много време, но той искал неговият лабрадор ретривър да се спаси, затова откачил каишката му от стълбището.

Омар смятал, че е загубен. Шумът и горещината били ужасяващи. Но той искал да даде шанс на кучето да се спаси. За това откачил каишката му. За последно ласкаво поразрошил козината му и му казал да си отива.

Дорадо бил отнесен няколко етажа по-надолу от тълпата бягащи хора. Но след няколко минути Ривера почувствал, как кучето бута с муцуната си краката му.

След това с помощта на колеги Ривера бил изнесен от сградата, което отнело почти час. Скоро след като се измъкнали, зданието се срутило.

Ривиера знае, че дължи живота си на своя четириног приятел.

28-годишната Божена Данилович страда от нарушение в пространствената ориентация. Нейният случай е уникален с това, че тя не изпитва постоянен световъртеж, но вижда света с главата надолу.

Това означава, че сътрудницата на градския съвет Ужице в Сърбия чете документи, книги и вестници обърнати надолу с главата. На работното й място са се съобразили с нейното заболяване и дисплея на компютъра е конфигуриран правилно, но страници в интернет, официалните формуляри и други електронни материали тя обикновено вижда нормално само, защото те се обърна с главата надолу. С клавиатурата е същото положение. Тя е разположена така, че мозъкът на Божена да я възприема като огледално отражение. Така девойката може качествено да изпълнява работата си.

В дома си Божена гледа телевизия сама на втория етаж, защото той е преобърнат. Семейството следи телевизионните програми на първия етаж, където техниката заема своето нормално положение.

Родителите й си спомнят, че когато започнала да пълзи, те се движела в обратна посока. Но когато започнала да ходи майка й си взела отпуска, за да я научи да ходи, както другите деца. Това само било началото на необичайният й живот.

Заслужава да се отбележи, че това е рядко заболяване, но то не е попречило на девойката да завърши колеж.

Американските специалисти по неврология от Масачузетския технологичен институт и Харвардския университет, наричат това заболяване „феномен на пространствена ориентация или възприятие.“ Те казват, че око вижда всичко в правилната позиция, но в мозъка този сигнал „се преобръща“ и за това всичко се възприема наопаки. Но те не могат да обяснят как се случва точно това и каква част от мозъка е отговорен за него.

Я японския град Осака съществува здание Гейт Тауер, през което минава надземна магистрала.
През 1983 г. собствениците на земята под зданието решили да възтановят съществуващия имот тук, но се сблъскали със забрана от градските власти, тъй като те утвърдили план за строителство на път, който да минава през този участък.
Въпреки това собствениците на имота не се отказали и след дълги преговори с корпорацията, която трябвала да прекара път от там, стигнали до компромис.
16-етажната сграда била построена така, че пътя минавал между 4-я и 8-я етаж. В сградата на тези етажи се намират само стълбища и асансьори.
Шосето в мястото на пресичането със зданието е обкръжено със специални конструкции, които защитават дома от шума и вибрациите.

През 1979 г. американката Елвита Адамс решила да се самоубие. За целта скочила от 86 етаж на Емпайър Стейн Билдинг.
Задухал силен вятър  и я отвял в отворения прозорец на 85-я етаж.
В резултат на това жената се е отървала само със счупено бедро.

Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….