Преди три години над село падна голям град. Стъмни се посред бял ден като привечер, засвятка, задуха, облаците легнаха с търбусите си върху земята и небето се продъни.
Градушката би и кълца, а като се просветна и небето отново се засмя, всичкото наоколо приличаше на една извадена из подмолите удавница.
Хората от селото излязоха навън с децата, а старците, стояха с наведени глави и мълчаха.
Всички знаеха, че Бог беше изпратил тази градушка, но никой не повдигна ръка към небето и ничия уста не изрече проклятие.

Времето не съществува, поне така както го разбира обикновения човек. То се състои от интервали и всеки интервал е само една от фазите на толкова обширен свят, че човешката мисъл е безсилна пред него и не може да го обхване изцяло.
Но какво е самото време? То се проявява като безкрайна среда, простираща се в миналото и в бъдещето, макар че не съществуват нито минало, нито бъдеще. Има просто едно безкрайно множество от интервали, простиращи се в двете посоки и всеки интервал е една от фазите на вселената.
Човекът много отдавна мислено е пътешествал във времето, това е продиктувано от желанието да се върнем във вчерашния ден или да отидем в утрешния.
Сега той знае, че такова пътешествие е невъзможно, че един и същи момент време е затворен в своята собствена капсула, че земята се движи в един времеви интервал от раждането до самия край, и че тя е възникнала и ще се върне в небитието в един и същи момент от време.
Можете да пътешествате във времето, но не в миналото и в бъдещето. Ако притежавате усет за време, може да преминете от един интервал в друг и тогава се оказвате в друг свят, а не във вчерашния или в утрешния ден.

Чаках сякаш цял ден. По едно време се зададе и дългоочаквания превоз. Трябваше да се кача в автобуса, но се бе натрупала голяма навалица.
Хората се блъскаха с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се. Така всеки си пробива път и влиза.
За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях.
Но аз тутакси, без никакво колебание, реших:
— Тръгвам пеша.
И все пеша вървя, вече цял живот.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.

В горещия летен ден малко хора се отбиват в старата разрушена църква в селото. Тя някога е била голяма и процъфтяваща в многолюдното селце между Москва и Каломна.
По-късно църквата била унищожена и осквернена. Селяните разкъсали иконите, изпочупили пода, а самата църква превърнали в ремонтна работилница за трактори.
Случайно или не, но жителите на това село били застигнати от редица нещастия и болести. Самото селище запустяло и изчезнало
А църквата и до днес си стои. Изненадващо е , че църквата е разрушена, липсват северната и южната й страна, на земята се търкалят надгробни паметници, но тя е още там.
По стените са запазени стенописи на неизвестен гениален художник.
Въпреки всички оскърбления, куките забити в стените и прораслата коприва на пода, старата църква е още жива.
Сякаш някой живее в тази порутена сграда….
В очите на светиите изписани на стените се чете удивление. „Защо хората унищожават тази красота сред плодородната  земя“.
Въпреки всичко това, очите на ангелите и светиите от стенописите излъчват любов и доброта…..