Срещнаха се двама приятели. Срещата им била съвсем случайна. Желанието да се разхождат сред зеленина и птича песен ги събра в парка.

Сашо се беше много променил. Косите му отдавна бяха загубили цвета си. Напоследък не чуваше добре, а това го отдалечаваше от хората, защото всеки път трябваше да ги моли да му повтарят, какво са казали.

Радо беше запазил външно стойката си, въпреки, че старите травми се обаждаха при смяна на времето. Но нещо беше станало с гласа му и той се бе изгубил.

Среща след толкова години, но как двамата приятели ще могат да си кажат нещо? Единият не чува, а другият не може да говори.

Те се хванаха за ръце и усетиха как едновременно обмениха обич.

Приятели от преди 35 години и то не какви да е.

Те нямаха нужда от слух и говор, за да се разберат, макар и след толкова много години ……..

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

Парка е идеално място за почивка. Езерце, чист въздух, полянки. Началото на пролетта е, но времето е топло. Планирано е храна на открито и нови запознанства.
Наоколо множество хора се разхождат с децата си.
Момченце на около три години разговаря с майка си. Гласът му е силен и емоционален.
– Мамо, аз си спомням, че и миналата година бяхме тук.
Хората наоколо наостриха уши и се загледаха в майката и детето.
– Да, – казва майката, – тук бяхме и миналата година. Странно е, че си запомнил това. Браво! Отлична памет имаш, – зарадва се майката.
– Помня, че ми събухте обувките и аз извиках.
– Да, събухме те, за да походиш малко бос по земята. А защо извика? – поинтересува се майката.
Детето със сълзи в очите каза:
– Как да не извикам? Нещо ме ужили по крак… – и момченцето отново заплака, като си спомни за този момент.
– А защо тогава не ни каза? – озадачена попита майката.
– Какво да кажа?! …… А аз тогава можех ли изобщо да говоря?

Има хора, които непрекъснато говорят. Навярно се сещате веднага за някого. Те коментират и това, за което не е нужен коментар. Реагират на неща, за които е излишно да се реагира.

Единствената защита от такава канонада е да им се натисне „стоп“ бутона.

От друга страна има хора, които са тихи и изглеждат вглъбени. Те не са свенливи, просто не обичат да издигат глас.

Когато такъв човек се намеси в дискусия или се изкаже по определен въпрос, другите обикновено наострят уши.

Тъй като той не говори често, когато го прави, приема се, че е казал нещо важно и с тежест.

В болницата лежала жена. Виждало се явно, че изпитва много силна болка. Тя се мятала от едната страна на другата в леглото и стенела:
– Никой не е страдал като мен.
– О, имало е Един, който е претърпял много повече, – чул се слаб глас.
Той принадлежал на петнадесет годишно момиче в противоположния край на стаята. След минута жената отново простенала:
– Тези страдания, които аз търпя, не са по силите на никой!
– И все пак има един, Който може да ги понесе, – обадил се от тази страна същия слаб глас.
Жената обърнала глава по посока на гласа и казала:
– Вие навярно говорите за себе си?
– Ни най-малко, аз говоря за Исус Христос. Хората го разпнаха с двама разбойници и те Му се присмиваха, но той издържа без да се оплаква.
Настъпило мълчание. Влязла медицинската сестра и донесла освежаващо питие.
– Благодаря, – казало момичето, – а на Него са Му дали оцет, за да утоли жаждата си.
– О, тя говори за Христос, но на мен не ми става по-леко от тези разговори.
– Тихо, – едва казало момичето, – Той бе разпнат за нашите грехове. Понесе наказанието, за да ни даде мир. В Неговите рани ние сме спасени.
Болната жена затихнала. Дали тя е разбрала значението на тези думи за себе си? Дай, Боже!
След няколко дена момичето преминало във вечността.
– Отивам си в къщи, при моя Спасител, – прошепнало то и затворило очи.
Всеки път, когато казваме:
– Ние не можем, – ние забравяме за Исус Христос, с Когото можем всичко.
В Христос християнина има мир във преживяванията си, утешение в скърбите и светлина в окръжаващата го тъмнина. Бог в Исус преобразява нашите стремежи в земни планове, скърбите в радост, разочарованията в постижения, неуспехите в  успехи, загубите в печалби, болките в удоволствия, нашите духовни падения във възходи, всички наши сълзи, тъга и дори смърт в победа.