Когато кралица Елизабет II посети Нигерия през 1956 г., тя положи венец на надгробния камък на шотландката .

Мери не отиде в Африка под ръководството на британската корона. Тя служеше на друг цар.

Дете на баща насилник, алкохолик и ревностна майка християнка, Мери научи как да оцелява в бедняшките квартали на Шотландия.

Като младо момиче тя четеше редовно своята Библия. Заради насилието на земния ѝ баща, Мери се страхуваше да говори пред мъже, но никога не се съмняваше в безусловната любов на Своя Небесен Баща.

Когато научи за смъртта на д-р Дейвид Ливингстън в Африка, тя беше дълбоко развълнувана от молбата му някой да довърши работата му.

През 1876 г. тя отплава за Западна Африка. Много страхове, в резултат от травматичното ѝ детство, я преследваха. Но един по един тя ги преодоляваше и се превръщаше в част от африканската общност.

Мери се грижеше за изоставени деца. Застана твърдо срещу малтретирането и обичаше африканския народ с цялото си сърце.

Когато я наградиха с Малтийски кръст, тя го запази в тайна.

След смъртта ѝ вярващите изпяха „ Слава на Бога, от когото произтичат всички благословии “ в памет на Мери Слесър, която бе намерила силата да преодолее кошмарното си детство и да протегне ръка на други малтретирани момчета и момичета.

Преодоляването на личните страхове е процес, който продължава понякога цял живот.

Това е възможно само със знанието, че любовта е по-голяма от страха и че Бог ни обича безкрайно много.

Когато Тони бе малко момче родителите му го учиха да се подчинява.

– Послушанието е обвито с любов, – казваше баща му, – Божията любов към нас и нашата любов към Него.

И с Божията благодат Тони възприе и попи всичко. Той научи, че трябва да се подчинява на родителите си.

Имаше моменти, когато родителите му го викаха, но на него не му се искаше да остави играта и да се подчини.

Лицето му ярко отразяваше борбата , която се водеше в него.

И тогава Тони правеше нещо странно. Хващаше за яката на ризата си, обръщаше се и тръгваше към родителите си.

Никой не бе го учил да прави това, но той разбираше вътрешната битка за подчинение, усещаше какво е необходимо и правеше правилното нещо.

Вашите очаквания наистина имат значение.

Свръхестествено нашето ходене на вяра е в ръцете на Господ.

Този, който е започнал добро дело във вас, ще бъде верен да го завърши и Той е постановил в естествения свят вие и аз да получим Неговата благодат да се доверим и да се подчиняваме …. дори когато е трудно.

Гено имаше съперник, момче като него, което постоянно го тормозеше. Днес Живко отново се бе заял с него.

За Гено това бе много болезнено Той дълго премисляше какво е говорил и какво другият е казал.

Баща му често му казваше в такива случаи:

– Спри да мислиш за това. То може да те унищожи. Дяволът ще надмине себе си, ако продължаваш да се самосъжаляваш и имаш осъдителен дух.

– О, да, – каза си Гено, – дяволът ще плесне ръце самодоволно и ще се зарадва: „Това работи. Превъзходно работи ….“ Не трябва да позволявам ….

Той бе слушал не едно поучение в църквата, където се казваше:

– Бог ни вярва. Той допуска да имаме врагове, но ако реагираме по правилния начин, ще бъде добре за нас.

– Така е, – съгласи се Гено. – Сатана работи чрез нашите врагове, за да ни победи.

Гено закрачи нервно из стаята. Разроши косата си и продължи монолога си:

– Ако реагирам, без да огорчавам Светия Дух, резултатът ще бъде …. моето усъвършенстване.

Той подскочи и възторжено възкликна:

– И тогава не той, а аз ще съм победителят.

Гено се спря и се замисли:

– Живко е използван като оръдие и той едва ли осъзнава това. Тогава какво да правя?

Изведнъж си спомни разговора с дядо си, когато му бе споделил поредното си огорчение:

– Бог иска да се помириш с този Живко.

– Да, но той е ….., – бе спонтанно реагирал Гено.

– Първо се увери, че вината не е твоя. Нали Павел казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички”. За това трябва да направиш всичко възможно да се помириш с това момче. Кой знае утре може да станете приятели.

– Трудно е това, – бе казал Гено.

– Помоли се за него, но не Бог да го накаже или да се справи с него, а да бъде благословен.

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

На вън бе горещо, но Захари и Стоян седяха на хладно в селската кръчма. Захари надигна чашата пред него и поглеждаше към кръчмаря за още.

Изведнъж тупна с ръка по масата и запелтечи, езикът му трудно се обръщаше в устата му:

– Не мога да преодо .. о .. лея тази зависимост…… С жената се каара .. ме за това пиене, ама на …. Трябва да изпия и това питие.

– Ти слушаш врага на душите ни, – намръщи се Стоян. – Той е баща на лъжата, а ти му вярваш.

– Искаш да кажеш, че няма никаква стойност, – изрепчи се Захари. – Нямам власт на емоциите, гнева и пиенето?

– Виж, – спокойно каза Стоян, – дяволът ти насажда мисли и те влачи към чашката, но ти трябва да имаш последната дума.

– Какво? Не мога да контролирам мислите си? И как според теб реагирам на предложенията на рогатия?

– Съгласяваш се с него …..

– Глуп…… сти! – изръмжа Захари.

– Разбери, – Стоян се опита да го укроти, – дяволът влиза в мислите ти и те влачи към погибел.

– Кво да прая …. според теб? – Захари предизвикателно изгледа приятеля си.

– Избавлението е само едно. Трябва да вземеш в плен тези мисли, – посъветва го Стоян.

Захари махна вяло с ръка, положи главата си на масата и захърка.