Трима равини били изпратени да проверят състоянието на образователната система в Палестина. Стигнали до едно място и казали на местните:
– Доведете ни защитниците на града.
Довели им въоръжени войници. Равините възкликнали:
– Това не са защитниците на града, а неговите разрушители.
– Кои тогава са защитниците на града? –  запитали учудено хората.
– Учителите, – отвърнали равините.

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Съществуват немалко хора с външно порядъчно поведение и реноме на добри граждани. Те са готови в даден случай дори да ви прочетат една назидателна лекция. Не са предатели, защото не им се е случило да попаднат под натиска на едно изкушение или една заплаха.
Но това, че подобни хора не са извършили и навярно никога няма да извършат голямото предателство, не ги издига високо в моите очи. Подтиквани от егоизма си, те всекидневно вършат по някое малко предателство спрямо околните и дори спрямо близките си, стават подли, злепоставят, клеветят, раболепничат, за да бъдат самите те възможно по-добре.

Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства.
Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеялото. По река, от която хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата.
Оттук до селото оставаха още пет-шест версти, но вече се виждаха неораните ниви около буйната река. Забелязваха се вече и ниски места, където живееха тамошните хора.

На вратата почукал беден странник. Домакина поканил човека вътре, нагостил го и му предложил да преспи в дома му.
–  Кой си ти, бедни човече?
Странникът отговорил:
– Аз съм човек, който казва истината. Където и да отида вечно ме гонят.
След като се нахранили, отишли да спят. Сутринта станали и започнали да се обличат. Бедният странник забелязал, че домакина има само едно око и му казал:
– Ти си бил едноок.
Домакина се разсърдил и казал на странника:
– Ти никъде няма да бъдеш приет и всички ще те мразят, защото не казваш истината на хората, а навираш в очите недостатъците им.
Истина казана без любов, изглежда като оскърбление.