Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.

Нено получи наскоро подарък. Той бе изненада от приятеля му.

– Не заслужавам такъв хубав подарък, – възкликна той, когато разтвори пакета и видя какво има вътре.

Данчо бе чул за стреса, който бе изпитал Нено на работното си място. Освен това той бе разбрал за проблемите му с децата и появилото се напрежение в брака му.

За това бе решил да зарадва приятеля си с подарък, за който той нееднократно му бе споменавал, но нямаше възможност да си го купи.

– Не мога да повярвам, – бършеше разплаканите си очи Нено. – Как се е сетил за мен!

Благодарност преливаше в сърцето му. Той знаеше, че нищо не може да даде в замяна, а толкова му се искаше и той нещо да направи за Данчо.

Всъщност и ние сме получили подарък, който никога не бихме могли да заслужим. Това е безплатният дар на благодатта.

Чрез нея получаваме любов вместо осъждение и милост вместо присъда.

Баба Петрана заедно със съпруга си отпразнуваха златна годишнина от сватбата си.

На празненството имаше много хора: близки, приятели и такива, на които двамата бяха помагали в трудни моменти от живота им.

Един от присъстващите младежи попита Баба Петрана:

– Каква е тайната за толкова дълъг и щастлив брак?

Тя отговори:

– В деня на сватбата си реших да направя списък с десет недостатъка на моя съпруг, които бих пренебрегнала в името на брака.

– А кои са недостатъците, които си избрала да пренебрегнеш?

Възрастната жена се усмихна:

– Да ти кажа честно, никога не съм започвала да пиша такъв списък.

– Тогава от къде знаеше, дали даден недостатък е от избраните от теб?

– Всеки път, когато съпругът ми направи нещо, което ме кара да се ядосвам, си казвам, че за негов късмет това е едно от десетте.

Прошката е абсолютно необходима за здравето и развитието на всяка връзка.

Исус плати цената за нашата прошка. Той беше ясен в учението Си, че ние трябва да прощаваме на другите, защото това е цената, която плащаме, за да получим Неговото опрощение.

Прошката не е просто действие, то е постоянно отношение.

Ако някой бе казал на Николета, че бракът ѝ ще бъде изпълнен с борби и спорове, тя изобщо нямаше да се съгласи.

Двамата със съпруга си много се различаваха по отношение към нещата и хората. От там произлизаха и разногласията им.

Например, тя обичаше всичко да си е на мястото, а Васко не забелязваше бъркотията, която оставяше след себе си.

Николета бе общителна. Лесно запомняше имената и лицата на хората.

Васко живееше почти като отшелник. Не обичаше шумните компании и събирания. Ако някой го поздравеше, той се чудеше дали изобщо е срещал някъде този човек.

Един ден след седмици и месеци в напрежение и битки, предизвикани от тези различия, двамата седнаха да си поговорят сериозно.

Те внимателно разгледаха това, което дразнеше единия и другия.
И откриха нещо неочаквано за тях.

– Виж, ние имаме различни дарби, – забеляза Николета.

– Да, така е, – съгласи се Васко, – това, което го няма у мен е у теб и обратно.

– Нека се приемаме един друг и да ценим баланса между нас, – предложи Николета.

– Няма да е лесно, – призна Васко, – но нека опитаме.

След време и двамата бяха благословени. В семейството им цареше мир, а любовта по между им нарастваше.

И то само защото бяха последвали мъдрите напътствия на Създателя на разнообразието в брака.

Бианка и Кевин едва ли някога щяха да се съберат. Тя бяха почти осемдесетгодишни.

Кевин живееше в Дания, а Бианка в Германия.

Всеки от тях бе имал успешен брак преди да овдовеят.

Те живееха на половин час един от друг, но в различни държави.

Запознаха се съвсем случайно. Всеки от тях бе излезнал на поредната си разходка. Влюбиха от пръв поглед.

Започнаха редовно да си готвят и прекарваха доста време заедно.

Дойде 2020 г. и датското правителство затвори граничния пункт поради коронавируса.

Това не спря двамата.

Всеки ден в определено време те се срещаха на една тиха алея. Седнали от двете страни на границата си правиха пикник.

Хората ги наблюдаваха и се учудваха:

– Защо го правят?

– Може би това ги крепи, – защитаваха ги други.

А те се усмихваха един на друг и разясняваха причината за действията си:

– Идваме тук и се срещаме така въпреки забраната, защото се обичаме.

Тяхната любов бе по-силна от границите, по-мощна от пандемията.

Любовта е като огън. Дори много води не могат да я угасят.

А Бог обича всеки от нас с много по-голяма неугасваща любов.