Това стана през 1978 г. на индийско непалската граница.
– Тигърът трябва да умре!Защо не го застреляш със собствените си ръце? – крещеше директорът на горския парк и удряше с юмруци по бюрото си.
– Но вие не разбирате, – настойчиво продължаваше да го убеждава, експертът по тигрите Арджан Сингх.
Той беше дребен оплешивяващ мъж и сега челото му бе прорязано от тревога.
Директорът присви устни неотстъпчиво и избърса потта от месестото си лице с влажната си носна кърпичка. Беше много горещо, макар че щорите бяха спуснати и вентилаторът на тавана не преставаше да бръмчи лениво.
– Но, господин Сингх, вие сте този, който не разбира. Хайде нека разгледаме фактите още веднъж. Какво ще кажете? Скоро е изчезнал човек. Това е жертва номер едно на тигъра. Онова, което е останало от него, след като звяра е приключил с играчката си, не беше достатъчно да се побере дори в кутия за обувки. По-късно изчезна още един човек. Аз лично видях как тигърът ръфа тялото му. Извиках, но звярът не ми обърна никакво внимание. Да бях го застрелял още тогава на място!
– Но тигрите са защитен вид, – не отстъпваше Арджан. – Не можете да стреляте безразборно!
– Човешките същества също трябва да бъдат защитени! – изкрещя директорът. – Вече двама души са мъртви, а вие ме учите как да си гледам работата!
– Но вие наистина не разбирате! – продължи отчаяно Арджан. – Тигрите нападат хора само, когато им се налага.
– Какво искате да кажете с това „когато им се налага“? – едва успя да каже директорът, неспособен вече да владее гнева си, който искреше от очите му.
– Тигрите обикновено не нападат хора, – продължи естествоизпитателят. – Но хората са унищожили в гората обичайната им плячка, като сърни и глигани. Очевидно тигърът е умирал от глад, когато е срещнал жертвите си. Той е трябвало да се нахрани, за да остане жив.
– Точно с човешка плът ли? – сряза го директорът.
Арджан Сингх си пое дълбоко въздух и реши да продължи борбата, без да се отчайва.
– Не забравяйте, че тигрите са вид защитен от закона. Вместо да убиваме този тигър, не бихме ли могли да опитаме да направим нещо друго? Да му оставим няколко бивола, за да има какво какво да яде… Ако не е гладен, изобщо няма да му хрумне да напада хора.
Директорът изпусна една горчива въздишка и каза:
– Ще бъда откровен с вас, господин Сингх. Ако зависеше от мен, този ваш тигър щеше да бъде мъртъв още преди няколко дни. Но очевидно моите шефове са на вашето мнение, че не трябва да го убиваме. За това макар и неохотно, ми се налага да обмисля сериозно ситуацията.
Изминаха няколко дена, а директорът все още не беше взел решение. Междувременно тигърът отново нападна човек. Арджан Сингх внимателно разгледа отпечатъците от лапите и сърцето му замря.
– Да, опасявам се, че е същият, – обърна се той към горския пазач, който бе дошъл с него.
– Е, господин Сингх, – заяви мрачно пазачът, – май директорът най-сетне ще постигне своето. Този тигър вече е мъртъв, от мен да го знаете!
Няколко метра надолу по пътеката, която тигърът бе отъпкал, влачейки плячката си, се търкаляше окървавена човешка глава.
Арджан си представяше презрителния тон на директорът на парка, който казваше:“Аз ви предупредих! Вината е изцяло ваша! Ако ме бяхте послушали, този човек щеше да е жив!“
Естествоизпитателят се ужасяваше от предстоящата среща с директора.
Какво се случи по- нататък?
Шефовете на директора така и не му разрешиха да застреля тигъра и той се принудил да приеме предложението на Арджан Сингх. Тигърът си похапвал от храната, която му оставяли и спрял да напада хора.

Умението на една котка в ловуването, веднъж спасили човешки живот.
Въпросният човек бил сър Хенри Уайт, английски рицар от 15 век, който бил хвърлен в тъмницата и оставен да умре от глад.
Но гладния Хенри се сприятелил с една бездомна котка. И тя започнала да му носи някой и друг гълъб.
Така му поддържала живота, докато затворникът накрая бил освободен от своите приятели

Животните, отгледани от хора, също си вземат домашни любимци.
Една маймуна била научена да „говори“ езика на знаците. Въпросната горила Коко била много щастлива от съжителството си с изследователката доктор „Пени“ Патерсън.
Горилата имала едно огромно желание, повече от всичко тя си мечтаела за свое котенце. Затова през 1984 г.добросърдечната доктор Патерсън й подарила едно.
Коко нарекла своя любимец Ол Бол и се отнасяла към него като към свое бебе. Давала му сладки и го обличала с „малки дрешки“ – шапчици и всякакви парченца плат.
Маймуната често се опитвала да накара котенцето да я чеше и да я гъделичка. и когато малкото се държало добре, Коко обяснявала с езика на знаците, че то е „мекичко, добро коте“.
Скоро след това Ол Бол било прегазено от кола и умряло. Коко била съкрушена. Нищо не можело да я развесели. Накрая доктор Петерсън се принудила да й подари друго котенце.

Грозната морска котка се спотайва по дъното на южноамериканските реки. Тя има 100 хиляди вкусови брадавички на езика. именно с тях успява да открие храна в гъстата и тъмна тиня.
Хората разполагат само с 8 хиляди вкусови брадавички, това са половината от вкусовите брадавички, на които се радва прасето.
Може би, за това „прасетата“ не ги допускат на тържествените празнични трапези.

Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.