Когато един народ изглежда набожен, дали изпитва истинска вяра?
За много мои сънародници религията е част от националната им гордост. Те искат на всяка цена да са независими. Мисля, че фанатизма, с който гледат на страната и града си, се е превърнал в религия и така те забравят Бога.
Използват Го като Бог, който трябва да ги пази и да бъде тяхно последно прибежище, но не му признават влиянието, което трябва да има в ежедневният им живот..
Ние разочароваме хората, когато говорим набожни думи, а не живеем според тях.
Вярата на един отскоро познал Твореца е подобна на крехко растение, което трудно може да преживее леденостуден вятър. Когато човек реши веднъж да се довери на Бога, той не трябва да гледа хората, защото те са слаби и несъвършени.
Една показност на сила и мощ може да впечатли емоционалния човек, но това впечатление не остава за дълго, ако сърцето не бъде докоснато.
Само любовта на Бога привлича хората и ги променя трайно, ако самите те Го приемат и желаят това.

Френският драматург Викториен Сарду веднъж, когато бил на вечеря в един дом бутнал чаша с виното на масата. Жената седяща до него, за да не попадне  излятото виното върху роклята й, го посипала със сол. За някои хора разпръскването на сол е лош знак. Драматургът бил един от тях.
За да не се случи нищо лошо Сарду взел щипка сол и я хвърлил през рамото си. Солата попаднала в очите на сервитьора, който идвал да го обслужи. Пилето, което носел в чинията, паднало на пода. Куче го грабнало и лакомо започнало да го гризе.
Кост заседнала в гърлото на животното и то започнало да кашля и безпомощно да бута муцуната си с лапи.
Синът на домакинята се опитал да извади костта от гърлото на кучето, но то се уплашило още повече. Животното скочило и  захапало толкова силно пръста на момчето, че той трябвало да бъде ампутиран.
Сервитьорът, кучето и синът на домакинята действали автоматично, водени от своето „Аз“, смесено със алчност, надежда, страх и робство.
Само жената била подтикната да действа от практична гледна точка, но нейното действие било провалено от драматурга, който хвърлил сол зад гърба си. Така дал ход на всички последвали нещастия.

Все повече тинейджъри смятат, че не им трябва литература и четенето като цяло. „От това няма полза“. Това не е компютърна грамотност,  не е мениджмънта и маркетинга,или коопоративно право!
Дълго можем да иронизираме това положение, но проблема си остава. Четящият човек вече не се смята за успешен човек в съвременното общество. Можеш и да почетеш, но не е ли по-забавно да гледаш някое реалити-шоу?
Главното е колко си струва това.
От друга страна имаме право на избор – да четем или да не четем. Ние можем да се наслаждавам на  Марсел Пруст или просто да „се осведомим“ за редовните „нюанси на сивото“.
Свобода. Искате да бъдете щастливи? Бъдете. Писна ви от призиви за четене?!
Измъчва ме един въпрос. По-добре ли е литературата да бъде недостижима, отколкото да се отнасят към нея с пренебрежение? Мисля си, че когато нещо е забулено с неизвестност и забрана е по-желано от това, което се предлага просто така. Но това са прости рекламни трикове за привличане на масите, а ние искаме доброволно и ненасилствено изграждане на любов към четенето.
Тогава какво да правим?

Има една легенда, в която се разказва как Бог решил да разпредели земята между народите. Българина по това работел в полето и естествено дошъл последен, но не надявал да получи своя дял.
Но когато дошъл неговия ред, Бог бил вече раздал цялата земя. Зачудил се Господ какво да даде на българите, почти нищо не било вече останало. Българинътсе славел със своята доброта, скромност и трудолюбие. Тогава Бог решил да му подари малко късче от Рая.
И това е наистина така! Нашата малка страна е богата с изключително разнообразна и великолепна природа. Високи планини, плодородни равнини, розови долини, топло и красиво Черно море, горещи минерални извори, сочни лозя …
А какво правим с това късче дадено ни от Бога?

Ако мислите, че бедуините, които водят в пустинята номадски начин на живот, не се мият и живеят в мръсотия, грешите. Най-малко това се отнася за йорданските бедуини.
Причина за това е едно много интересно растение, което вирее в пустините на Йордания.
Местните го наричат Азхар. От него бедуините за няколко минути правят истински сапун. За целата събират „листата“ на растението, смачкват ги, за да се отдели сока.
В резултат на това се получава зелена маса. Ако към нея се добави малко вода и се разтърка между ръцете,  се получава искания сапун.
Този сапун не само измива, но и овлажнява кожата, което е много важно за живеещите в пустинята.