Няма да престана да се радвам на чудесата, които Бог върши в нашето трудно време. Той не просто изцерява, а и възстановява отделените органи от тялото: бъбрек, ръка, крак или друг орган, който сме загубили при нещастен случай. Той всичко може. Ние само трябва да повярваме.

Ето ви едно свидетелство на жена, която е проимала нов бъбрек в замяна на отделения при операция.

„През 1993 г. след загнояване, ми премахнаха десния бъбрек. 10 години живях с един бъбрек. Беше ми много тежко. Постоянно чувствах натоварване върху бъбрека, който беше останал. Една година след като се покаях, почуствах, че обичайното натоварване на левия бъбрек е намаляло. Общото налягане се нормализира. Така живях 3 години.

През август 2003 г. най-накрая реших да отида в диагностичен център. Лекарят по време на изследването, със специалното оборудване, ми показа, че вторият ми десен бъбрек изглежда много по-свеж, чист и нов в сравнение с левия. Той каза:

– Погледнете, като нов е!

Когато погледнах екрана, аз силно извиках, а лекаря силно се разтревожил за мен. Те ме попитаха:

– Какво се е случило?

Аз казах:

– Ето вижте, втория бъбрек, аз го виждам!

Лекарят недоумяващо попита:

– Да, бъбрек и какво от това?

А аз му казвам:

– Работата е там, че преди 10 години ми го отрязаха, всички документи съм запазила.“

Без жива вяра в Спасителят не може да стане никакво чудо.

Тази необичайна река се нарича Селеста. Тя се намира в Националния парк Тенорио в Коста Рика. Отличава се с необичайния си цвят на водата. Цялата вода сияе в наситен тюркоазен цвят.

Това явление се дължи на вулканична активност в региона. Сярата си взаимодейства с карбонат в резултат, на което водите на реката са уникално оцветени. Основен източник на сяра и карбонат е близко разположения вулкан Тенорио.

Според една местна легенда, по времето, когато Бог е създал света, за да оцвети небето в син цвят, потопил четката си във водата на реката.

В отделни места се срещат горещи извори и спокойни завои. На едно от местата е разположен красив водопад.

Навярно всеки може да каже, че човечеството е живяло „без удобства“ почти до 20 век. Нямало е никаква канализация в градовете, но не е и миришело.

Оказва се, че не всичко е било така.

Жителите на южноазиатския град Мохенджо Даро, съществувал около 2600 до 1700 г. до н.е., са използвали благата на своята цивилизация, който съвсем не са отстъпвали на съвременните.

Мохенджо Даро е удивителен, не само с водопровода и обществените тоалетни, но и с градската си структура, внимателно обмислена и отлично изпълнена.

Градът, очевидно, е бил планиран предварително и е изграден на специална окачена система на две нива. Сградите на Мохенджо Даро са направени от изпечен кирпич със стандартен размер. Подредена система от улици, къщи с „удобства“, хамбари, бани. Градът е бил оборудван със всички съвременни удобства.

Загадката на Мохенджо Даро задава следните въпроси на историците и археолозите: Къде са градовете, които са предшествали тази столицата на индската цивилизация? Как хора, които не са могли да печат тухли са могли да построят подобни мегаполиси? Но това не са единствените въпроси, който можем да си зададем. Например, бихме попитали: Защо социалната структура в Мохенджо Даро значително е изпреварила всички останали?..

Езерото Титикака е разположен в Андите, на границата между Боливия и Перу. Там е най- плодородното място на земята. Въпреки това, той е пълен с мистериозни мегалитни структури, които все още не е ясно за какво са служели.

Изкусно изваяни каменни статуи над сто килограма са свързани с бронз, разтопен или във вид на специални закопчалки.

Археолозите смятат, че в Перу бронз не е имало по това време, но той е открит. Интересното е, че на височина 3800 метра са били създадени високопродуктивни селскостопански площи с язовири и канали.

Излишно е да казваме, че произхода и тайнственият език на древните цивилизации за историците за сега остава неизвестен.

Настрадин за първи път попаднал в града. Блуждаел по улиците и се разходил по пазара. Погледът му първо се спрял на магазин за хранителни стоки, не знаел какво продават там, за това влязъл в него.

Там видял един седящ човек, а около него дървени кутии със стафиди, праскови, бадеми, фъстъци и всичко най-вкусно на света. Но човекът не ядял от тези деликатеси.

Настрадин първо си помислил: „ Може би този човек е сляп и той не може да види, какви хубави неща са сложени пред него.“

Приближил се към седящия мъж и се убедил, че мъжът вижда. Постоял малко и помислил. Решил, че вероятно сляп се е родил. Гледа, но не вижда.

За да се убеди, че е прав. Настрадин дошъл близо до бакалина и насочил към очите му два от пръстите на ръката си. Тогава мъжът се развикал:

– Какво правиш? Едва не ми извади очите.

Настрадин се изненадал:

– Нима ти виждаш?

– А защо да не виждам? – попитал мъжът. – Ако ти виждаш, защо аз да не виждам?

– Ако ти виждаш, защо не ядеш?

– Ако ги изям ще си причиня вреда.

Като го чул, Настрадин грабна шепа стафиди и бадеми и започнал да ги тъпче по джобовете си.

– Какво правиш? – попитал бакалинът.

– А на теб какво ти пука? – казал Настрадин. – Нека вредата бъде върху мен.