Как беше се зародила, никой не знаеше. Но тази легенда като птица бе прелетяла през вековете и тревожно мътеше умовете на млади и стари. Откърмени с преданието за съкровището на Александър Македонски, нейде заровено из този край, мъже и младежи разравяха и копаеха неуморно, водени от някакви скрита страст и желание за богатство.

Някаква гледачка бе предрекла, че да се открие това съкровище, трябва да погинат 10 човека. Тази заплаха нито спря, нито разколеба, търсачите на несметни богатства.

Много смели иманяри бяха загинали по тези места, а повечето  от преминаващите от там приемаха предаваните от уста на уста страшните истории,  като приказки за сплашване.

През есента Петър и брат му обработваха нивичката край пътя. На горният ѝ край имаше откъртени от близката скала каменни блокове. Между тях стърчеше плосък, наклонен камък с човешки ръст. По обяд Петър беше седнал близо до него. Изведнъж се заслуша  и повика брат си. Счуваха му се  шумове, които сякаш излизаха от земята, приличаха му на хрупане и то на големи животни. Страно,  наблизо не се виждаше да има добитък. Братът на Петър се засмя и махна с ръка.

– Бабини деветини, нищо не чувам.  Сторило ти се е.

На другия ден Петър отиде сам на мястото. Времето беше облачно. Заваля проливен дъжд. Светкавици раздраха небето, а близък тътен като че ли предвещаваше нeчия гибел. В тази суматоха на природата Петър потърси място, къде да се скрие. Мушна се под една наклонена скала. Когато вдигна глава нагоре, забеляза сребриста  плочка. Протегна ръка и я откърти с ножчето си.

На плочката имаше  две преплетени змии. Когато ги разгледа с фенерчето си,  усети неизпитван до тогава страх.  Прибра се, мушна намереното в една от фугите на къщата и се опита да забрави за случилото се.

Говореше се, че скоро след това се почувствал много зле. Отишъл на преглед в близкия град. Настанили го в болницата и след няколко седмици починал.

Останаха сираци момче и момиче. Нещастието хвърли в смут близките му. Никой не посмя повече да говори за прокълнатото място, защото го свързваше с трагедията. Смятаха, че черна прокоба е поразила Петър. Вестта за внезапната смърт бързо се разнесе из околните махали и внесе не малко суеверен страх у хората.

Чувайки за носещата смърт находка, Ради реши да проучи нещата и да докопа неоткритото съкровище. Преди години един старец беше запалил иманярската страст в него с необикновените си истории за съкровища и несметни богатства.

Ради се завъртя край дома на Петър. Започна да подпитва, но хората упорито мълчаха. Накрая реши да спечели приятелството на сираците, та дано от тях да изкопчи нещичко. Малката палавница с руси, непокорни плитки го отбягваше и никакви лакомства не можеха да я спечелят за по-откровен разговор. Момчето  се страхуваше от непознати. Трудно някой можеше да спечели доверие му ,затова Радо не успя да разговаря и с него.

Овдовялата стопанка превиваше гръб пред неволите и трудностите в живота. Какво ли не захващаше да работи, само и само да изхрани двете си деца.

Веднъж нарамила тежък наръч дърва се прибираше у дома. Радо като я видя и се притече на помощ. От благодарност жената го покани вътре, да го почерпи нещо. От дума на дума стана въпрос и за Петър.

Трепна сърцето на Радо, но реши да не пришпорва нещата и да поизчака. Но такова нещо чакали се? Желанието му да узнае „мястото“ беше толкова голямо, че той не се стърпя и попита:

– Какво се случи? Вярно ли е това което се чува?

Жената въздъхна и внимателно погледна младежа.

– По-добре да не бе ходил там.

– Но това може да окаже много ценно… защо? – едва сдържайки любопитството продума момъкът.

– Не се захващай с това, не ти трябва. – с мъка отговори жената. – Първо дойдоха от махалата. Биха го “ да си каже“. После дойдоха и ония с пагоните и те го биха, а той не беше добре с бъбреците. След толкова бой не се почувства добре и отиде в града на лекар и там си остана. Повече не го видях жив.

Жената обърса с края на престилката насълзените си очи и реши да става, нали работа я чака. Радо неспокойно се завъртя на стола и едва продума:

– Как така? Нали проклятието на намереното…..

Жената махна с ръка и прекъсна младежа:

– Ония, Бог да ги убие, от МВР-то пуснаха слуха, че зла прокоба е затрила Петър. А хората се уплашиха много и не смееха да разказват какво точно е станало.

Съкровища, зла прокоба, побоища всичко се обърка в главата на Радо. Той стана, отвори вратата и с наведена глава бавно прекрачи прага.

Колко е прекрасен светът!  Колко е хубава природата! По-рано не забелязвах нищо: ни цветята, ни тревицата, ни милите птиченца, ни красивата река с нейните чудни брегове. Аз бях винаги зает. Мислех само как да спечеля повече пари, а за всичко останало нямах време.

Но сега зная, че истинските ценности не са парите, а цялата тази красота, която е около нас, която не можеш  нито да сложиш в джоба си, нито да изядеш, нито да я заключиш в сандък!

В края на краищата  разбрах, че това е дори по-хубаво, отколкото да трепериш ден и нощ над капиталите си, да губиш съня и апетита си, за да кроиш как да надхитриш някого и как да не позволиш на другите да те надхитрят.

Да живееш без труд и да си останеш честен е въобще невъзможно. Всеки се нуждае от услугите на другите — значи и той трябва да прави нещо за тях.

Слънцето немилостиво прежуряше. Хората отчаяно бършеха потните си челата, но упорито вървяха забързани нанякъде. Работа, задължения, грижи….

Пешеходният мост над Марица не оставаше спокоен и в най-горещите часове на деня. Мъже, жени, деца и юноши се движеха като разбунен мравуняк в огнения пек. Някои търсеха закрила под  прохладните сенки на дърветата, морно свели корони в края на моста.

Тук често можеш да срещнеш една жена. Времето бе набраздило лицето ѝ, а слабата ѝ кокалеста ръка винаги държи празна пластмасова чаша за кафе, която протягаше към минаващите. С умоляващ поглед и почти неразбираеми думи, тя очакваше помощ. Черната рокля и наметнатия отгоре тъмен шал ѝ служеха като броня срещу равнодушието на хората. За нея нямаше жега и студ. Стоеше неотклонно на поста си, протегнала ръка с надежда.

Този ден тя не бе сама. Седнала под сянката трудно дъвчеше голям комат, който държеше с треперещата си ръка. От време на време отпиваше мляко от пластмасова кофичка. До нея бе приседнала женица със избеляла забрадка, овехтяла пола и синя блуза на квадрати. Тя говореше тихо, а възрастната жена от време на време кимаше с глава. Между двете жени цареше разбирателство и любов. Старицата жадувала толкова време за внимание и нежност, най-после бе получила своя дял.

Големият град сковава човека между бетони сгради. Отнема му всичко човешко и го превръща в звяр. Но не във всеки град е така.

Пловдив градът под тепетата, облян с зеленина и изпънен със загадъчност, покорява всеки свои посетител. Не само със Старият град, Античният театър, паметниците си, панаирът, тунелът, легендарните си зевзеци,…., а с нещо много по-въздействащо. Отзивчивото и благородно отношение на хората, пропито с много любов и доброта. Това не се описва с перо, нито може да се нарисува с четка. То се усеща само със сърцето.

Слънцето страхливо подаваше глава зад облака. Градът още не беше се събудил, но то не бързаше да го огрее поради събитията, които се повтаряха тук всеки ден. Живеещите във високите и мрачни сгради същества имаха странен вид. Сякаш някой бе извадил кибритените клечки от кутийката и заедно с късчета от ламарина с различна големина и форма бе образувал странни образи.

Тези необикновенни обитатели постоянно се караха и търсеха повод да се спречкат. При всеки от тези двубои всяко от съществата проявяваше неподозирани от него способности. Така всеки откриваше своите таланти и дарби.

Тук можеше да се види как, когато единият от побойниците замахва с юмрук, ръката му придобива гигантски размери, а в края ѝ вместо длан изниква боздуган. След удар с такова оръжие противникът е повален на земята. А какво да кажем за разяреният противник, от чиято уста изригва буен пламък, който обгаря другия.

Тежки удари, снаряди, бомби и огън хвърчаха наоколо, а опиянените противници се наслаждаваха на новопридобитите си умения по време на тези стълкновения. Мнозина падаха, а други ставаха все по-силни прибавяйки нови умения към старите. За какво им бяха необходими тези „дарби“, за защита и самоотбрана или за надмощие и придобиване на повече власт? Трудно е да се каже, но обстановката в града бе тягостна и подтискаща. По-слабите бягаха и се крие из тъмните покрайнини.

Тук живееше едно странно малко същество, пълничко с изтеглени крайща. Къде му е главата трудно можеше да се определи. Навсякъде около тялото му имаше нещо приличащо на лъчи, които бяха леко огънати надолу и му служеха за придвижване. Тези многобройни „крачета“ придвижваха съществото само напред и назад. То не бе открило своите способности, затова се криеше и избягваше срещите със силните противници.

Веднъж излизайки от дома си не можа да избегне срещата с един освирепял нападател. Единствената му надежда за спасение бе да отстъпва и при първа възможност да се пъхне в някоя цепнатина. Но такава не се оказа наблизо. При отстъпването усети как тялото му се залюля и загубвайки опора, полетя стремглаво надолу. Първата му мисъл бе : “ Край всичко свърши. Не успях да разбера каква дарба имам, какви са уменията ми….Жалко.“

Изведнъж усети как нещо го спря и олекоти удара му. Да то беше още живо. Огледа се и не повярва на очите си. Лежеше в средата на една човешка длан.

Мислите му се движеха объркано, като в тъмен лабиринт, търсейки някаква светлина. Накрая осъзна . То също притежаваше някаква дарба, дарбата приятелство. Това е нещо, което те подкрепя, подпомага и закриля, когато си в беда. Появата на тази длан бе предизвикана от чувството на страх и безпомощност.

Съществото разбираше, че с тази дарба може да помогне на много други от града, но му предстоеше много борба и отстояване. Тя бе дошла на време, за да спаси живота му, щеше да го направи и с други, само не трябва да се отказва.

Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.