Веднъж един младеж решил да отиде в града по работа. За да стигне до там му били необходими три дни и за това той се запасил със всичко необходимо.
– Вземи ме със себе си, – помолил по-малкия брат
– Пътя е опасен, а ти си още малък, – казал младежа.
– Мъдрите казват: „Гол е този, зад чийто гръб не стои брат му“. Вземи го, – помолила майката.
– С какво може да ми помогне едно малко момче? – усмихнал се младежа.
Станал по-големия брат на разсъмване и се отправил на път. Той не забелязал, че след него е тръгнал малкия му брат. Така те вървели цял ден.
Вечерта големият брат се приготвил да пренощува. Запалил огън и в котлето си сварил чорба.
Коремът на малкия брат се свивал от глад. Тъкмо си мислел да излезе при огъня и да си признае всичко, когатото се появили двама разбойници. Вързали по-големия брат, взели му нещата и се приготвили да му изядат храната.
Малкият брат бил отчаян. Изведнъж си спомнил как брат му го е учил да подражава  на птиците и зверовете. Малкият брат задържал въздуха си и изревал като тигър. Така заревал, че кръвта в жилите на разбойниците застинала от страх. Те в миг скочили и избягали без да се оглеждат.
Малкият брат изкочил от храстите, а по-големият от страх завикал:
– Бягай, братле, спасявай се! По-добре тигрите мен да разкъсат.
Засмял се малкият брат, развързал по-големия и му разказал всичко.
След вечеря по-големият грижливо сложил брат си да спи, покрил го с плаща си и казал: „Гол е този, зад чийто гръб не стои брат му“.

Един ученик се обърнал към учителя си:
– Моят партньор се занимава във фирмата със реклама, но ми се струва, че не всичко прави както трябва. Бих искал да се посъветвам с теб.
Учителят кимнал и ученикът продължил:
– Неговите реклами скриват истината от клиента. Освен това, те изглеждат така все едно не всичко е казано. Той твърди, че е важно хората да дойдат при нас, а после всичко зависи от продавачите ни. Аз отдавна се занимавам с подготовката на нови продавачи, но те често ми се оплакват, че се чувстват като лъжци. При вписване на крайната сметка, клиента винаги има нещо против. Как да обясня на партньора си, че не е прав?
– Постарайсе да му втълпиш една единствена мисъл, –  казал учителят. –  Важно е не само клиента да дойде при вас, но и да си тръгне доволен. Тогава той ще дойде пак. Хората, които са измамени, не искат да бъдат заблудени отново….

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Всеки ден върху нас се изливат потоци информация, а да се справим с нея ни става все по-трудно и по-трудно. С появата на Интернет ситуацията още повече се е влошила.
Световната мрежа съвсем не е богата библиотека, както смятаме, а огромно бунище от информациенен боклук, в който е все по-трудно да се намери нужното.
Информацията е като наркотик. Ние консумираме всичко, до което можем да достигнем, а след това не можем да намерим това, което ни е нужно в момента. Според някои оценки средния офисен работник, губи за намиране на нужните документи, файлове, електрони писма до 40% от времето си.
Каква ефективност само!

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.