Шерифът на Мидлвил, щата Мичиган получил странно писмо. В него анонимен автор признавал, че е откраднал 800 долара преди 30 години. В писмото молел парите, които е изпратил да се върнат на собственика на магазин в Мидл Март, който се намирал на север от Мидлвил. Този човек се оказал доста съвестен. Към открадната сума прибавил процент, който възлизал на 1200 долара.
Полицията започнала да търси собственика на магазина, но той бил продал бизнеса си още през 1988 г. Въпреки всичко бил намерен търсеният човек. Той бил много изненадан от новината. Съвсем не очаквал да получи обратно тези пари.
От правна гледна точка, тази кражба не подлежи, след толкова години, на наказание. Но ако ти помниш в продължение на 30 години грешката, която си извършил, тогава това време не е минало напразно и ти ще извлечеш важен урок от нея.

На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.

– От едно се страхувам, – казал един селски ковач,  – да хвърля материал на боклука.
Когато се закалява стоманата, първо я слагат в огъня, след това попада под ударите на чука, а след това се пуска в кофа със студена вода. Много бързо се разпознава нейната пригодност и се знае дали ще се поддаде на закаляване или ще се разбие на парчета по време на обработката.
Ако след един или два опита, че види, че не става, тя се хвърля в боклука и се продава за стотинки на килограм.
Така Господ ни изпитва чрез огън, вода и удар.  Ако аз не се подавам на изпитания, не искам да издържа закаляването или се окажа материал негоден за употреба, страхувам се, че ще ме изхвърли в боклука. Издържайки най-горещия огън очакваме благословение. За това нека ме изпита, та да стана като „злато“.
Святостта се изгражда в страдание. За да се настрои едно пияно е необходимо неговите струни да издържат известно напрежение. Така Бог ни настройва в тоналността на небесната хармония, ако издържим връхлетелите ни изпитания.

Когато един народ изглежда набожен, дали изпитва истинска вяра?
За много мои сънародници религията е част от националната им гордост. Те искат на всяка цена да са независими. Мисля, че фанатизма, с който гледат на страната и града си, се е превърнал в религия и така те забравят Бога.
Използват Го като Бог, който трябва да ги пази и да бъде тяхно последно прибежище, но не му признават влиянието, което трябва да има в ежедневният им живот..
Ние разочароваме хората, когато говорим набожни думи, а не живеем според тях.
Вярата на един отскоро познал Твореца е подобна на крехко растение, което трудно може да преживее леденостуден вятър. Когато човек реши веднъж да се довери на Бога, той не трябва да гледа хората, защото те са слаби и несъвършени.
Една показност на сила и мощ може да впечатли емоционалния човек, но това впечатление не остава за дълго, ако сърцето не бъде докоснато.
Само любовта на Бога привлича хората и ги променя трайно, ако самите те Го приемат и желаят това.

Френският драматург Викториен Сарду веднъж, когато бил на вечеря в един дом бутнал чаша с виното на масата. Жената седяща до него, за да не попадне  излятото виното върху роклята й, го посипала със сол. За някои хора разпръскването на сол е лош знак. Драматургът бил един от тях.
За да не се случи нищо лошо Сарду взел щипка сол и я хвърлил през рамото си. Солата попаднала в очите на сервитьора, който идвал да го обслужи. Пилето, което носел в чинията, паднало на пода. Куче го грабнало и лакомо започнало да го гризе.
Кост заседнала в гърлото на животното и то започнало да кашля и безпомощно да бута муцуната си с лапи.
Синът на домакинята се опитал да извади костта от гърлото на кучето, но то се уплашило още повече. Животното скочило и  захапало толкова силно пръста на момчето, че той трябвало да бъде ампутиран.
Сервитьорът, кучето и синът на домакинята действали автоматично, водени от своето „Аз“, смесено със алчност, надежда, страх и робство.
Само жената била подтикната да действа от практична гледна точка, но нейното действие било провалено от драматурга, който хвърлил сол зад гърба си. Така дал ход на всички последвали нещастия.