Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

На това място трудно оцеляваха дървета, но едно бе успяло да се закрепи. Не го сломиха бурите, земетресенията и хилядите атмосферни катаклизми.

Минаха години и ствола му наедря. За да бъде обхванато бяха нужни пет човека хванати за ръце.

Хората идваха специално да го видят. Бе се превърнало в туристическа атракция.

Кой не би се радвал да застане под зелената корона на оцелелия столетник?

Един ден съвсем малко бръмбарче влезе под кората на дървото. Там си направи дом и снесе голямо количество миниатюрни яйца. От тях се излюпиха малки личинки с голям апетит.

Дървото залиня. Листата му изсъхнаха. Ствола се разцепи. Сърцевината му се бе стопила. Обвивката на дървото се спаружи и завехна.

Само за един месец гигантското дърво бе унищожено.

Да, бръмбарчето бе съвсем малко, но допринесе да се унищожи огромния зелен великан.

Внимавайте с малкото и незабележимото, тъй като то може да роди велики неща.

Тягостно и мрачно бе в сърцето на Борислав. Той се чувстваше самотен и депресиран. Имаше усещане, че е победен в живота и в работата си.

В това си състояние, той не разбра как се озова в един бар. Навел глава, олюлявайки се премина през слабо осветеното помещение и седна на масата в ъгъла.

Поръча си питие. Пи, но не му се услади.

Загледа се в чашата си.

– Такава гадост до сега не бе пил, – измърмори Борислав под носа си.

Неусетно започна да размишлява над опустошения си живот и неуспехът, който го бе предизвика.

– Какво правиш тук? – попита го от съседната маса ако попийнал мъж.

Борислав се сепна:

– Познавам ли този човек от някъде? А той от къде ме знае?

Мъжът го гледаше втренчено, очаквайки отговорът му.

Изведнъж Борислав осъзна, че мястото у не е тук. Той се изправи и напусна бара.

Лъхна го свеж въздух. Погледа му се проясни.

– Господи, – извика Борислав, – какво ме доведе до тук?…. Изпратил си този пиян човек да ми говори….

И се разрева.

След като се успокои, вдигна поглед нагоре и каза:

– Прости ми, Боже, …. помогни ми отново да се събера със семейството си и да започна работа. Срамувам се от себе си. Глупаво постъпих. … Помогни ми. Дай ми шанс да опитам отново.

Бог го възстанови на предишната му работата и го върна сред любимите му хора.

Не позволявайте провалите да определят курса на живота ви. Господ ще ви запази и здраво ще ви държи в десницата си. Уповайте на Него и Той ще оправи пътеките ви.

Пораженията смирява човека, но с Божия помощ получаваме надежда, възстановяване и победно бъдеще.

Николина бе смела жена. Тя от нищо не се страхуваше. Е, почти от нищо. Само едно нещо я парализираше. Изпитваше огромен ужас от мишки и плъхове.

Една нощ Николина се събуди. Нещо я бе притеснило. Отваряйки очи, тя забеляза голям плъх до леглото си.

Уплаши се. Не смееше да помръдне, защото можеше да събуди мъжа си, а и той би се уплашил от сивия натрапник.

Изведнъж плъхът проговори:

– Ще се махна веднага, ако изпълниш три мои желания.

Николина опули очи и не повярва на ушите си.

– Дайте ми наденицата, дето я сложи вчера в хладилника.

Николета стъпи на пода, като внимаваше да не докосне неканения гост и отиде до хладилника. Отвори го и бързо взе наденицата. Подаде я на плъха, а той поемайки я изскимтя от удоволствие.

– Второ, – продължи нахалникът, – дай ми млякото от делвата, дето ти го донесе свако ти от село.

Николета с нежелания, но притисната от страха, се раздели и с млякото.

– Трето, – гласът звучеше заповеднически, – дай ми малкия си внук. Той вече е два дена при теб.

Внезапно Николета се хвърли към плъха. Хвана го за опашката и го изхвърли през отворения прозореца.

– Детенце му се приискало, – размаха гневно ръце Николина. – Той какво си мисли? Внука си не давам. После какво ще кажа на майка му?

Плъхът летеше от 26 етаж надолу към градинката пред блока и си казваше:

– Е, за детето не съжалявам, но защо не взех наденицата и млякото. Можех да поискам малко сирене и бързо щях да изчезна в дупката, а сега …..

Радан не веднъж бе упрекван, че постоянно седи пред компютъра си и чати. Даже не ядеше. Цяло денонощие следеше, кой какво казал или показал и бързаше да коментира.

Един ден Радан си каза:

– Ще си направя едномесечна почивка от социалните мрежи.

Представяше си, как край него ще настане мир и покой. Чувстваше се като човек, който представя фармацевтична реклама, като се разхожда сред природата и осъзнава страничните ефекти на лекарството, което предлага.

Желанието да се махне от социалните мрежи за Радан доведе до пълно разочарование.

Прочете много добра статия и изведнъж се усети:

– Сега няма с кого да я споделя. Само ако можех поне малко да напиша……

Щракна с пръсти и с носталгия заяви:

– Всички мои мнения … важните ми мисли ….. сега нямат значение……

Решението, което бе взел го доведе до полуда. Сълзите по лицето му се стичаха като тънки вадички проправяйки си път към брадичката, а от там към шията и гърдите му.

– Какво ли правят тези, които редовно следят бележки ми по един или друг въпрос?! Как може да продължават диалогът без моето много важно мнение?!

Трудно мина месецът, но Радан издържа на взетото решение.

Когато отново влезе в социалните мрежи се оказа, че всичко бе наред. Хората продължаваха да спорят, но безрезултатно.

– Дори не са забелязали, че ме няма, – болезнено констатира Радан.

Светът продължаваше да си се върти без негово участие.

Радан смръщи вежди, а после се усмихна:

– Май трябва да си взема още един месец почивка. Не беше никак лошо. Така човек може да започне да се занимава с по-стойностни неща.

Дали да не последвам примера му? А вие какво ще кажете по въпроса? Моля ви не го правете в някоя социална мрежа.