Лъвът реши да сформира съвет.

– За какво?

– Да взема важни решения.

– Нека да сложа в него слонове, – каза си лъвът.

Наложи се да прибави и магарета.

– Но как може слонове с магарета заедно да седят, – възроптаха останалите животни.

Какво да се прави като лъвът не можа да събере необходимото количество слонове, за това добави и магаретата.

– Е, добре, – съгласиха се останалите, – слоновете са недостатъчни, но прибавянето на тези опърничави животни няма ли да навреди?.

– Така не се ли престъпва устава? – попита бизона плахо.

– Какво излиза? Глупаци ще съдят другите, важното е да се изпълни бройката, – възнегодува тигъра.

Когато лъвът създаваше своя съвет, той изобщо не очакваше, че ще изникне такъв проблем. За това примирено отбеляза:

– Наистина, умът на слоновете, не напомня на магарешкия.

Въпреки това съветът бе вече създаден. Какво ще се умува повече?!

И нещата тръгнаха не така, както би трябвало да бъдат.

Магаретата подлудиха слоновете.

На какво ви наподобява човек, който отлага всичко за по-нататък?

Имаше един строител. Викаха му Михо.

В сърцето си той пожела да построи дом. За целта започна да събира материали. Всеки ден ги поглеждаше и си казваше:

– Малко са. Все още са недостатъчни.

Накрая се престраши и започна строежа. Положи началото и се заредиха дни, седмици, години, а сградата стоеше недостроена.

Михо все отлагаше:

– Днес не съм в настроения, утре……

Или се почесваше по тила и добавяше:

– Малко почивка, нещата трябва да се доизкусурят …

И така строежа се проточи, края му се не виждаше.

Дойде смъртта и отнесе Михо.

Останаха само разхвърляните материали и не достроеният дом.

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.