В Египет в покрайнините на Кайро е разположен квартал Маншиат Насир, известен като града на буклуджиите .
Тук живеят повече от 40 хиляди коптски християни, който събират боклука около Кайро. Те го преработват. Това занимание се предава по наследство.
Коптите монополизирали тази дейност, защото мюсюлманите я смятат за „нечиста“, тъй като отпадъците от храната се изяжда от свинете.
В квартала витае устойчива неприятна миризма, но за това пък огромния мегаполис съдържа относителна чистота.

Една жена се оплаквала, че богатството не ѝ носело щастие.
Чул я един мъдрец и ѝ казал:
– Нима мислите, че без разкош и комфорт няма щастие? За да си истински щастлива, мила моя, ви трябва само едно. Трябва да имате нещо, по което толкова да се увлечете, че да забравите за себе си.

На територията на филипинския курорт Вила Ескудеро има ресторант на доста необичайно място. Той се намира в самото подножие на водопад.
Този бурен водопад някога хората „оковали“ с бетон. Поставили маси в самото му подножие.
Нивото на водата остава постоянно 15-20 сантиметра, така че посетителите трябва да внимават как се придвижват, за да не се намокрят.
Водата във водопада е достатъчно топла. Посетителите могат да попляскат преди или след хранене.
Трудно бих устояла на шума на този водопад….

Ако един си отива, то мястото му се заема от друг, но винаги има някой, който прави истинската политика, прикривайки мазните мутри на маскиращите се с привлекателни титли правителствени чиновници.
Те са прозрачни за хората. Те не са избрани, а назначени на ключови постове, в резултат на което ние за пореден път имаме ново псевдоправителство.
То функционира на основата на колегиална политическа философия или теорията на някой политик с „някакъв оттенък“ и диктаторски залитания, надяващ се някога да управлява света.

Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.