Долината Нахани в северозападните територии на Канада се смята за една от последните неизследвани земи на Земята. Намира се на север от 60-я паралел. До там може да се достигне само по въздух, вода или чрез дълъг път изминат пеша от селото Тангстен. Въпреки, че тази област остава неизследвана, тя е обявена за национален парк в 1976 г. и като Зона на световното наследство в 1978 г.

Местните племена разказват истории за неизвестното зло живеещо на „200 мили в ждрелото“ и се стараят да избягват това място. Те говорят за племе живеещо в планината, известно като Наха. Но никакви следи на такова племе не са открити до сега.

Тази местност носи страшното име „Долината на обезглавените хора“. Това име се дължи на серия от необясними инциденти, които са ставали в дефилето по време на златната треска в началото на 20 век. Двамата братя Уили и Франк МакЛаоди тръгнали на пътешествие през 1906 г. Опитали се да се доберат до Клондайк през долината Нахани. През следващите две години никой нищо не чул за тях. Говори се, че са намерили голяма жила на злато, но въпреки това никой не е направил опит да ги открие.

През 1908 г. друга експедиция изследвала долината. Тя открила два обезглавени трупа, в които били разпознати двамата братя. Този инцидент би бил отбелязан като още една ужасна история на Севера, ако това били единствените намерени обезглавени трупове.

През 1917 г. , до изгоряла колиба, било намерено тялото на швейцарския златотърсач Мартин Йоргенсон обезглавено. През 1945 г. тялото на миньора от Онтарио, името на когото се е загубило в разказваните истории, било намерено в спалния му чувал, без глава. Траперът Джон О’ Брайан бил намерен замръзнал около изгаснал огън със стиснати в ръцете клечки от кибрит.

Съществуват много теории относно това, което се е случило с тези хора. В този район са изчезнали повече от 40 души. Някои преписват тези атаки на мечки гризли, други на конкуренти златотърсачи, а трети смятат, че това е дело на местните племена.

Твърди се, че областта естествено се загрява от горещи извори и е практически тропически рай. На дъното на долината лежи самородно злато.

Вероятно убийствата са ставали, за да се намали притокът на пришълци в долината, а обезглавяването е традиция на древните племена, предназначена да всява страх във враговете.

Разхождах се навън и осъзнах нещо много интересно. Не съм нито по-добра, нито по-умна, но нещо хубаво ме спохожда от време на време.

Би трябвали да се засрамя от мисълта, че знам всичко. Дори и да съм наясно с много неща в този свят, аз се чувствам изгубена в него.

Толкова много  хора изпитват болка, независимо от това колко са умни и талантливи. Те плачат, тъгуват и са наранени. Но вместо да гледат надолу към реалноста, те вдигат поглед нагоре, накъдето би трябвало да гледа всеки.

Когато светът утихне, всички ние искаме едни и същи неща: уют, любов и спокойно сърце.

Свещеник посетил една църква в провинцията. Той започнал проповедта си с вълнуващо напомняне:

– Всички от тази църква ще умрат….

Когато се огледал, забелязал, че мъж, който седял отпред се усмихвал.

– Какво ви е толкова забавно? – попитал свещеникът.

– Аз не съм от тази църква, – казал мъжът. – Дойдох да видя само сестра си през почивката.

Едно малко момиченце се роди преждевременно. Теглото му беше под нормата. Лекарите не даваха надежда, че ще оживее, но родителите му се молиха и то оцеля.

Сега то е една топка енергия, даряваща всеки с една нестихваща усмивка. Подскача игриво между хората, а те го прегръщат и даряват с много целувки. То няма много играчки, но живее в любящ дом, сред своето семейство.

Баща й при едно сбиване остана без една ръка, а майка й беше бивша наркоманка, но това дете бе цялото им богатство. Не напразно я бяха кръстили Миракъл, което означава чудо.

– Ако получиш само пет минути с Бога насаме, какво би си поискал?

Той се огледа и се заслуша в нещо, сякаш се консултураше с някого.

– Най-напред бих помолил следното: „Ако някой се нуждае от помощ в моето семейство, дай му изходен път. Насочвай ги от време на време.

– Добре, до тук една минута.

– Следващите три минути бих помолил Бог да ги даде на някой, който страда и се нуждае от любов и съвет.

– Отказваш се от цели три минути?

– А ако някой наистина има нужда от тях?

– Добре, остава ти още една минута.

– През тази последна минута ще кажа: „Господи, много добри неща съм направил. Следвал съм учението Ти и така съм го предавал на другите. Обичал съм семейството си. Смятали са ме за добър човек. Та сега, каква ми е наградата за всичко това?

– И какво смяташ, че ще ти отговори Бог?

– „Награда? Каква награда? Всичко, което изброи, се изискваше да го правиш!“