Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Автомобилът вървеше по пътя. Времето беше хубаво. Слънцето леко прежуряше.

И изведнъж двигателят блокира.

Шофьорът слезе от колата, отвори капака и какво да види. Карбураторът седи извън двигателя и мисли.

– Ей ти за какво толкова си се замислил? – попита го шофьорът.

– За моето съществуване, – тихо, почти беззвучно отговори карбураторът.

– На теб не ти е дадено да мислиш. Ти трябва само да работиш и колата да върви.

– Не е ли странно – каза карбураторът, – че някак си се отделих от колата, от общия механизъм ….а това ме накара да се замисля.

– А защо не се върнеш обратно?

– Не знам, – изскърца карбураторът – като ли че нямам причина да не се върна, но реших да помисля, дали наистина трябва.

– Но така спираш целия механизъм, – ядоса се шофьорът. – Когато работеше по-рано в него това не ти ли доставяше удоволствие?

– Мисля си, колко е хубаво да съм отново на мястото си, да работя с удоволствие и да се чувствам щастлив, – като ехо откликна карбураторът.

– Върни се и ще бъдеш непрекъснато щастлив, – подкани го шофьорът.

– Дали е така наистина?

– Стига със с твоите съмнение. Върни се на своето място, поеми отговорността си и ще бъдеш щастлив. Е тогава можеш да мислиш пак.

Върна се карбураторът на мястото си и колата тръгна. Тогава нашият беглец възкликна:

– Колко е хубав животът. Чувствам се удовлетворен. Мислех, че такова нещо изобщо не мога да изпитам.

– Сега вече можеш да си помислиш добре, дали има смисъл да стоиш извън механизма, – засмя се предизвикателно шофьорът, когато чу спонтанния изблик на карбуратора.

– Няма какво да мисля. Всичко ми се изясни …..Давай да пътуваме и да се веселим.

Имало едно поверие, че този, който откъсне бяло цвете от планината навръх Нова година, ще бъде щастлив.

Планината, на която цъфтели белите цветя бил смятана за омагьосана. Тя постоянно се тресяла и никой не можел да се задържи на нея.

Въпреки това всяка Нова година се намирали смелчаци, които се опитвали да изкачат планината.

Веднъж трима приятели решили да опитат късмета си. Преди да тръгнат те отишли при един мъдрец за съвет.

– Ще паднеш седем пъти – на осмия  ще успееш, – казал им мъдрецът.

Тръгнали тримата приятели, всеки от различна страна, към планината.

След един час се върнал един от тях, целия в синини.

– Не беше прав мъдрецът, – казал той. – седем пъти паднах, а когато се надигнах след осмия път, видях, че съм изминал само една четвърт от планината. Тогава реших да е върна.

Вторият от приятелите се върнал след два часа, целия пребит и казал:

– Мъдрецът ни излъга. Паднах седем пъти, а когато се изправих след осмия път видях, че съм изминал само една трета от планината. Реших, че всичко е безсмислено и се върнах.

Третият от младежите дошъл след един ден, а в ръцете си държал бели цветя.
– Ти не пада ли? – попитали го приятелите му.

– Сто пъти падах, а може и да са били повече, не съм ги броил, – отговорил третият.

– Защо не се отказа тогава? – удивили се приятелите му.

– Преди да отида на планината, аз се научих да падам, – засмял се третият.

– Не, той не се е научил да пада, а да се активизира и да достига желаното, – казал мъдрецът, когато чул разговорът им.

Само постоянството води към целта.

Не пилейте енергията си за разрешаване на вътрешните си емоционални конфликти. Ако я използвате правилно, тя ще ви даде криле, които ще ви доведат до желаното….

Един ученик пътувал и се учел по света цели 20 години. Накрая се върнал при своя учител. При срещата си с него той му казал:
– Минаха 20 години, а вие изглеждате все така бодър и силен. Тялото ви външно изобщо не се е променило.
– Наистина се чувствам добре, – казал учителят. – Аз проповядвах, обяснявах и учех другите. Бях постоянно зает и се чувствах, през всичкото това време, много щастлив.
– Странно, били сте непрекъснато заангажиран, но изобщо не сте остарели. Как го направихте? – полюбипствувал ученикът.
– Нямах време да остарея, – засмял се учителят.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.