9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Военните бази често са подобни на малък град с конвенционални сгради и необходима инфраструктура, характерна за такива обекти. Те се използват предимно за настаняване и обучение на военнослужещи, като щаб по време на военни операции в определени области. Ако базата е построена за изпълнение на конкретни задачи, то съответно тя има специфична инфраструктура. Тъй като някои база са построени на необичайни места, те имат необикновенно планиране и външния вид.
Базата Pine Gap е съкращение за съвместната американска и австралиска военна база – Joint Defence Facility Pne Gap.
Двете агенции, CIA и NSA, имат достъп до необходимото оборудване за наблюдение и събиране на информация с помощта на безпилотни апарати на всевъзможни проблеми в източното полукълбо.
Базата е построена в центъра на пустинята близо до Алис Спрингс и има странно форма, особено големи бели кълба – обекти, които защитават радарната инсталация.