Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:
– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.
Сърцето на бащата трепна.
„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.
Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.
Подаде му парите и добави:
– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.
Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:
– Никога! Чу ли?
И замина.
Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.
Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.
Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.
– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.
Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.
Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.
Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.
Все пак успя да получи работа.
Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..
Никой не му даде нищо.
Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.
Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.
Вместо това удвои силите си.
Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.
Това е цената на самоувереността.
Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.
Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.
Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.
Така става, когато Бог стане незадължителен.
Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.
Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.
Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.
Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.
