Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.

Един младеж бил истински геймър. По цял ден играел на разни игри.

Неговата приятелка била постоянно изнервена от това и един ден го изоставила.

След около месец двамата се срещнали случайно и си поговорили.

И изведнъж се оказало, че младежът даже не знаел, че са се разделили.

Момичето изпаднало в шок.

Хубаво е да блуждаеш и да се скиташ във виртуалния свят, но да не знаеш какво става край теб, особено ако това лично те засяга, това вече е прекалено ….

Коремоноги от семейството на конусите се смятат за най-отровните морски животни.

Някои от тях изтрелват „харпун“, преобразуван от зъбите в устната кухина.

Видовете Conus geographus и Conus tulipa просто изхвърлят във водата смес от токсини, които обездвижват жертвата.

Наскоро са открили, че два от токсините на тази смес много приличат на хормона на инсулина, регулиращ нивото на захарта в кръвта.

Когато рибата е в облак от отровата изпусната от тези хищници, тя пада в хипогликемичен шок и почти губи способността си да се движи.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..