Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

Всяка година 1,3 милиона души умират при пътни инциденти. Цифрата е главозамайваща. За съжаление света на високите технологии е залял планетата ни. А да се откаже от автомобила, не на всеки  е по силите му.

Австралийска комисия решила да направи експеримент, за да изясни, какъв трябва да бъде човек, за да остане жив след пътнотранспортен инцидент.

Резултатите били шокиращи.

Художничката Пичини с водещият травматолог Кристиян Конфийлд изучавали всички травми, които хората получават след катастрофа.

Художничката изобразила човек, който може да оживее след автокатастрофа.

В резултат на това се получило чудовище, според нашите представи за красота, който кръстили Греъм.

Главата на Греъм напомня на шлем, шията отсъства, а лицето е плоско като чиния. Кожата е малко по-дебела от човешката. На краката има допълнителни стави.

Най-изненадващото е, че мозъкът е останал същия такъв, какъвто е при човека.

Лили заведе малката си дъщеря Елизабет на шоу с фойерверки. Малката е само на три години и шест месеца.

Празникът продължи цели 50 минути, но Елизабет не мръдна през цялото време. Тя бе запленена от всичко, което виждаше и чуваше.

Когато се качи в колата преживяното избликна и Елизабет от задната седалка нежно прегърна майка си през шията.

– Мамо, аз съм толкова щастлива! Благодаря ти, че си ме родила.

Идеална симетрия.

Две от птиците са стояли една срещу друга, нежно положили глави на шиете си. Между тях се намирала трета птица фламинго, въпреки че на пръв поглед тя не се виждала.

Сякаш птиците нямали глави, а в действителност те просто са били наведени, скривайки главите си от страничния наблюдател.

Снимката е направена в точния момент от Рамамерфи Картик на езеро в Южна Индия.

35 годишният фотограф  разказва:

– Бях с трима приятели, любители на птиците. Взехме моторна лодка и влязохме в езерото. Три фламинго изглеждаха така, все едно имаха две глави. Сякаш някой бе накарал тези птици да ми позират.