Ан Коун бе млада шивачка.

Днес тя бе много развълнувана:

– Приета съм в едно от най-известните училища за моден дизайн.

Веднага тръгна да се запише, но ….

Директорът на училището я посрещна с думите:

– Не сте добре дошла в нашето училище.

Коун се смути, не знаеше какво да каже, а директорът поясни:

– Ще бъда откровен с вас. Ние не знаехме, че сте чернокожа.

Ан не искаше да си тръгне. Тя се помоли безгласно:

– Господи, позволи ми да остана тук.

Виждайки упоритостта ѝ, директорът примирен каза:

– Добре, ще останете, но ще ви отделя в друга стая до тази на белите и вратата ще бъде леко открехната, за да чувате уроците.

Коун бе много талантлива. Тя завърши шест месеца по-рано от останалите в курса.

Имаше много клиенти и то хора с много пари.

Ана проектира световно известната сватбена рокля.

Наложи се да шие тази рокля два пъти, защото над шивашкото ѝ ателие се спука тръба, която съсипа първата рокля.

Постоянството е проява на сила.

Докато Бог ни вдъхновява, нека се стремим да се молим упорито и никога да не се отказваме. На Своето време и по съвършен начин Той ще ни отговори.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.